Елица Тодорова и Стоян Янкулов: Да мечтаеш за нещо е по-важно, отколкото да го притежаваш

Елица Тодорова и Стоян ЯнкуловЕто как име на песен може да предопредели посоката на живота. Откакто заеха пето място в конкурса "Евровизия 2007", на Елица Тодорова и Стоян Янкулов им върви като по вода. Концерти в България, Турция, Москва, Хага, Торонто, Дъблин и за капак - годеж! Предстои появата на новия им албум - "Вода" ("Стефкос мюзик") с едноименната песен, която ги изстреля към световната слава. В диска с 15 композиции, подредени около женската красота и основните елементи на мирозданието - огън, земя, вода и въздух, им партнират Мирослав Иванов (китара), Румен Тосков (пиано), Ангел Димитров (китара) и африканците от Буркина Фасо Мамаду Диабате и Луис Саноу (вокали и ударни инструменти). Албумът бе представен в софийски клуб с концерт на видеофон, където се редуваха ритуални танци и хипнотични пейзажи от Африка.

- Къде ги намерихте тези африкански сладури?
Стоян: С Мамаду Диабате и Луис Саноу се запознах преди 5 години в Москва. Събра ни за един свой проект Аркадий Шилклопер - уникален руски музикант, който живее в Германия. Но за концерта ни в София Саноу беше зает и го замести Абдула Дембели, който също свири често с Диабате.
Елица: Диабате е потомствен музикант. Баща му, а преди него и дядо му, свирят на балафон, който е прародител на ксилофона и маримбата. Живеят в голяма мизерия, в колиби, правят си концертите на открито близо до една река.

- Откъде тогава извира тази тяхна веселост и жизненост?
Елица: Те са потомци на хора, които живеят близо до природата и могат да ползват неизчерпаемите и източници на енергия. Освен това са непрекъснато на слънце, което зарежда мощно организма. Самата аз 6 г. съм живяла в Африка като малка и все още трудно се аклиматизирам, когато тук настъпи зима.

- Инструментите, на които африканците свиреха, ни подсказват как можем да оползотворим външната обвивка на тиквите.
Стоян (смее се): Кратунките, навързани под пластините на балафона, служат за резонатор.
Елица: Нгони, любовният струнен инструмент на африканците от Буркина Фасо, наистина представлява срязана наполовина тиква.
Стоян: Джембето обаче е от дърво и всъщност е африканската тарамбука.
Елица: Толкингдръмът, малкият говорящ барабан, е направен от кожа на гущер. Духът на животното продължава да музицира и след смъртта.

- Има ли прилики между африканския и българския фолклор?
Стоян: Има - в закодираните в шевиците знаци и символи. Вълнообразните линии, които африканците рисуват по лицата си например, предпазват от уроки. В ритмите също има много общо.
Елица: Когато свирят, африканските музиканти винаги излизат облечени в народните си носии, с накитите си.
Стоян: Кукерските игри, нашите облекла, украшенията от старо време са по-впечатляващи от африканските. Но ние, българите, не виждаме онова, което е пред очите ни, а се втренчваме в далечното, искаме да го притежаваме.
Елица: Трябва още от ранна възраст, чрез учебниците, да се възпитава националното ни самосъзнание, за да придобием самочувствие и да се гордеем с това, което имаме.

- Но как да стане това сред повсеместната бездуховност и чалга?
Елица: За песенната традиция във фолклора съм спокойна. Майка ми е народна певица и преподавателка, изпраща ми често записи от Варна, за да видя как се развиват нейните ученици. Наблюдавам страхотна еволюция - песни, които навремето съм пяла в Котел в 8-9 клас, сега се изпълняват от деца на 8-9 години!

- Елица, къде отидоха ямайските плитчици, с които шашна всички на "Евровизия 2007"?
- Добре е да експериментираш с косата си, но и тя стига своята точка на изтощаване, особено когато имаш много сценични изяви и я подлагаш на различни процедури. Опитвам се да я оставям да почива. Във "ВИП денс" имах възможност всяка вечер да бъда с различна прическа - с къдрава коса, с права, на конска опашка, с перука. Хубаво е една жена да експериментира, за да види в кое амплоа се чувства най-близо до себе си. Но лично аз се чувствам най-добре със свободно пусната, разпиляна коса. Забелязала съм, че това, което най-много отива на един човек, природата вече му го е дала.

- Какво помага най-добре на една жена да се поддържа хубава и в добро настроение?
- Да обича и да е обичана. И удовлетворена от нещата, които прави в живота.

- Толкова сте слънчеви и двамата! Какъв съвет за повдигане на духа ще дадете на нас - унилите, затънали в битовизми и бомбардирани с негативни новини?
Елица: И ние имаме своите трудни моменти. Не сме винаги лъчезарни и усмихнати. След "ВИП денс" например получих травма на крака, която наложи да остана дълго време на легло. А да не се движа за мен е голямо предизвикателство, понеже съм много деен човек. Ако се движиш много бързо, животът те научава на спокойствие и мъдрост чрез различни уроци. Когато съм тъжна, отивам в парка и наблюдавам птиците, следя естествения ритъм на природата. И колкото повече го наблюдавам, разбирам колко много сме се отдалечили от него. Има едно място, където се събират много птичета - кадънки. Веднъж, когато се разхождах там и ядях соя от шепата си, си помислих: колко хубаво би било една птичка да кацне на дланта ми. И чудото стана - очаквах да забие нокти, но тя кацна толкова нежно, взе си зрънце с човката и отлетя!
Стоян: Трудът лекува и от депресия, и от всичко останало. Народът е казал "Залудо работи, залудо не стой". Нямам предвид всички да грабнем мотиката и да копаем на нивата. Под труд разбирам нещо да се създава, да се измисля, да се ангажира съзнанието с някакво творчество.
Елица: Но освен това човек трябва да притежава мъдрост и усещане за циклите в живота, през които преминаваме. Противоестествено е нещо да продължава вечно. Щяхме ли да се радваме толкова на цъфналите дръвчета, ако ги виждахме непрекъснато цъфнали? За да не попаднеш в капана на бездействието, измисляй си нови неща, нови хобита, дори такива, които са ти абсолютно несвойствени. Запиши се на латинотанци, играй миниголф. Това ще накара мозъка ти да работи на други обороти, да вибрира на различни честоти. Със Стоян неотдавна гледахме филм и няма да забравим една реплика от него: "Да мечтаеш за нещо е по-важно, отколкото да го притежаваш."

Интервю на Пламен Петров за вестник “Труд”