Димитър Петков

Ние, българите, много бързо забравяме. Много неща. През последните две десетилетия забравихме редица личности с принос към нашата култура. Причините са различни, включително и политически - особено през първите години на демокрацията. Мисля, че между пострадалите в това отношение бе и композиторът Димитър Петков. И то не само заради факта, че като изявен композитор-песенник значима част от творчеството му, естествено, е свързана с тогавашното съвремие и идеология, но и защото много активно е участвал в обществения живот, заемайки високи ръководни постове в културата. Бил е първи секретар и съветник по културните въпроси в посолството ни в Прага, директор на Софийската опера с два мандата (1954-1962 и 1975-1978 г., цели 11 години!), дългогодишен председател на Съюза на българските композитори и др. Награждаван е с най-високите ордени и звания като Герой на социалистическия труд, Лауреат на Димитровска награда и т.н.
След промяната Димитър Петков не остави перото му да засъхне. Напротив, творческата му фантазия, освободена от подвластието на идеите, се разгърна в лирична посока. И започна да пише - с вдъхновение и неподправено чувство, песни с интимно-лиричен характер; обърна взор и към ортодоксалната църковна музика. Но страдаше, че вече не се пееха песните му... Разбира се, бе наясно, че много от тях не ще звучат вече, но му бе мъчително да чете програми, в които можеше да се впишат и неговите прекрасни детски, родопски и солови песни. Повечето написани по стихове на големи наши и чуждестранни поети. В трудове по история на българската музика, съчинени след 10 ноември, бе елиминиран, зачеркнат с лека ръка и категоризиран като "комунистически" творец, разбирай ненужен, все едно несъществувал. Незаслужено и непрофесионално твърдение. Голямата част от историята на музиката в продължение на векове е свързана с дворците и църквата, но никой изследовател или хроникьор не е помислил да изключи десетки имена, дълбоко свързани с господстващите в различните епохи идеологии.
Именно затова ме зарадва прозвучалата неотдавна мелодия от неговата прочута патриотична песен "Нашата мила страна", макар и в реклама за... олио! Все пак зазвуча нещо негово, хубаво, пято десетилетия наред от българите. И написано с любов и отдаденост.
Отлична бе идеята на ръководството на Съюза на композиторите в лицето на председателя Велислав Заимов да организира песенен концерт, с който се отбеляза деветдесетгодишнината от рождението на Димитър Петков (1919-1997).
Мецосопраното Олга Михайлова-Динова заедно с пианистката Галина Апостолова ни припомни някои от най-хубавите солови песни на композитора като "Месечинко льо грейливке", "Сон ми дойде" по народни текстове, "Ще си отидеш" и "Раздяла" по стихове на Георги Джагаров, "Бъди облечена във бяло" - на Павел Матев, и др. Красивият глас на Олга Динова изпълни залата на Съюза на композиторите с много поетичност и чувствителност. Тя поднесе интересна, различна от утвърдилите се преди години, интерпретация на избраните песни, насищайки ги с много нюанси, акценти, с меки, гъвкави смени на темпо и емоция. Благодарение на което публиката от приятели, музиканти и близки на композитора усети присъствието на духа му, трепетите на сърцето му, силата на мелодиите, избликнали спонтанно от сърцето му.
И за епилог ще опитам лаконично да припомня какъв беше Димитър Петков, с когото бяхме колеги и приятели. Той беше ведър, приветлив и добър човек. Говореше благо, с премерена равномерност и авторитетност. С високия си ръст и снажност респектираше. Планинец, родопчанин, родом от Райково, квартал на Смолян, влюбен в роден край, в песните и легендите му, някои от които е пресътворил вдъхновено. Като ораторията "Рожен слиза от Родопа" (1966). Умееше да общува с хората, да убеждава, да ги увлича. Обичаше много операта, пеенето, певците, някои от които много го радваха, когато избираха да изпълняват негови песни. Макар първото му образование да бе на химик (в Софийския университет), музиката бе неговата страст, средство за изповед, за споделяне на чувства и мисли. След Втората световна война записва и завършва Музикалната академия, впуска се смело на композиторското поприще (ученик на Веселин Стоянов), след което е изпратен с държавна стипендия за аспирантура в Москва. Там две години специализира - с особено старание - полифония, при един от големите руски теоретици проф. Скребков, и композиция при Арам Хачатурян. Внезапно обаче е извикан в София, за да поеме ръководството на Националния оперен театър. И започва нещо като трети университет. Защото това е каляването му в обществена дейност и формирането му като художествен ръководител. Паралелно се утвърждава и като композитор-песенник (солови, хорови, масови и детски), автор на кантати, оратории, на оперетата "Неспокойни сърца" и операта "Замлъкнали камбани". Най-ярките му и стойностни творби винаги са вълнували и изпълнителите, и слушателите. И вярвам, че ще намерят отново своите интерпретатори и публика, която ще припява, както преди време, звучните мелодии, родени от музикалното въобръжение на един талантлив българин.
Проф. Боянка Арнаудова