Група „Алегро” – пионерите на естрадата: След триумфите с Леа Иванова днес пеем в гробищния хор

Група Алегро и Леа ИвановаВокална група „Алегро” са едни от първите естрадни изпълнители у нас, изгрели през социализма („буржоазната” Леа Иванова е на сцена отпреди 1944 г.) Те самите твърдят, че са най-първите и че незаслужено никои техни колеги не признават това. Първите им появи са през 1952 г. Сред четиримата мъже е и бащата на певеца Етиен Леви. В славните си години гастролират из Европа и не минава концерт без тяхно участие в столицата. Двама от четворката днес са покойници - Херцел Леви и Владимир Ненов. Кирил Кузманов се занимава с частен бизнес, днес е на 82, другият – Стефан Горчев, на 81, упорито не се разделя с музиката и в момента пее в няколко хора, включително в гробищен.
Двамата оцелели ветерани от квартет „Алегро” пристигат на уговорената среща с богат снимков архив. Пожълтели афиши отпреди 55 години разкриват, че концертите им са били като кинопрожекции – от 14, в 16, 18 и 20 часа, в един и същи ден. Сред участниците в програмите, с които са веселили публиката, се открояват имена на певци като Леа Иванова, Ирина Чмихова, Лиана Антонова, Мими Николова, на артисти като Енчо Багаров и Георги Парцалев, а доста по-късно на естрадата (както се нарича концертния подиум) изгряват Калоянчев и Мутафова. Най-често на афишите пише „Поради големия интерес”, а мястото за изява е бившето столично кино „Георги Димитров” – същата сграда понастоящем е известен чалга-клуб. „Бащата на Етиен Леви беше най-възрастният от нас, най-дебелият и най-пластичният. Казвахме му усмивка номер 16. Като види мадама, целият се нахилваше. Ние отдалеч го предупреждавахме – да изважда номер 16”, разказват сладкодумците. Другият им покоен колега се разболява и умира от левкемия.
През 1957 г. пак „Алегро” са първите, които запяват рекламна песен за спортния тотализатор, току-що създаден. Помнят я до днес. Техен основен автор на текстовете в онези години бил Радой Ралин. На всеки модерен чуждоземски хит пишели български думички, за да не ги отрежат, както в края на 40-те Леа Иванова влиза в Белене, затова че пеела на английски пред американци. Самосформирали се като състав през 1952 г., „Алегро” пеят в бар „Астория”, в салона на БИАД, по летни театри, в цирка... Те запознават изпадналата в немилост Леа Иванова я с композитора Добри Добрев, шеф в Концертна дирекция. Той се влюбва в нея и на своя глава я пробутва въпреки програмите, въпреки че има стигмата на лежала в Белене. Скоро легендата на джаза започва да пътува свободно. „Каквото и да ви говорят за нея, знайте, че беше преди всичко голям човек, голям колега, голям приятел и голяма личност. Тя джаз не е пеела, но понеже на естрадата й казваха така в онези години. Тя си пееше шлагери, сега им казват хитове.” В началото на 60-те заедно с Леа триумфират в Румъния и дори записват заедно дългосвиреща плоча. В България нямали този шанс, защото в годините на тяхната активност записи за плочи не се правили. Единствените им регистрирани тук записи са с Ирина Чмихова с вечните и до днес мексикански песни „Ку-ку-ру-ку-ку” и „Малагеня”, за които тя ги помоли да ги изпеят заедно. БНТ не ги е снимала никога, заради партийна секретарка, която ги недолюбвала. „Алегро” работили и с Вили, и с Еди Казасян... Те запознават Вили с първата му жена, която той отмъкнал от фехтовача Асен Дяковски... Предупреждавали обаче Вили, че ще бере ядове, да преосмисли решението за брак. Той не ги послушал и после се разкайвал. Никой от колегите им обаче не споменал дума за „Алегро” след време... „Докато Еди беше жив, направиха филм за Леа Иванова, прожектираха го в „Люмиер”, поканиха всички стари колеги. На излизане Ахинора Куманова (Нора Нова) се втурна към мен: „Кирчо, как е възможно да ви няма вас! Вие, които сте първите!” Ето, няма ни.
В годините на соца певците разчитали на собствени средства и идеи за сценично облекло поради липсата на продуценти, а и на стоки по магазините. Тъй като Кирил работил във Военната академия, за едно участие взел колани от офицерите, с връзки намерили сомбрера и ето ги, като истински мексиканци, атракция в концертите от типа за всекиго по нещо. Незабравима за тях и за столичната публика остава шоу-програмата „Картини от една изложба” в края на 50-те с участието на най-големите певци и хумористи. Дълги години работят и в цирка, за който твърдят, че създава българската естрада. Именно там започнали „джазовите” концерти, като част от програмата. Години след дебюта си в цирка те спасили от фалит своите колеги артисти в Хелзинки. Заради слаба посещаемост от тук спешно били командировани Мистър Сенко, Маргрет Николова, а „Алегро” били насила изтръгнати от договор в братска Полша, а Лиана Антонова – от Западна Европа.
„Днес, доколкото са живи, някои музиканти се срамуват да признаят, че са започнали в цирка, а то си беше така. Оцелелите се събираме всеки четвъртък следобед в едно заведение до БНР. Говорим си, обсъждаме, смеем се”, разказват ветераните на музиката. „Алегро” се разпада заради интриги през 1968 г. За кратко опитват да се сработят с Паша Христова, но същевременно тя печели конкурс за солистка на оркестър „София”. Стефан не пее от 1970 г., а Кирил – обратно. Дори се явява при оперен педагог в студията на знаменития проф. Бръмбаров, за да „извади” с нова постановка гласа му, нужна за пеенето без микрофон. Като хорист в БНР, той два месеца пее в Миланската скала в постановка с Анна-Томова Синтова.Колегите им италианци се изумили, че нашенците си носят с тях консерви и ядат из гримьорните на Скалата вместо да отидат на хубав ресторант. Попитали и разбрали, че българите печелят много малко от изявата си. Синдикатът на италианците се възмутил от ниското заплащане на колегите си, които „пълнели с глас” сцената. Направили бюджетна справка и установили, че даже вземат повече от тях, но служител на Концертна дирекция прибирал големия пай. „И днес твърдят, че ведомостите са изчезнали. От всеки хонорар ни удържаха и данък, и за осигуряване. Тези пари обаче не ни ги признаха при пенсионирането”, споделя Стефан Горчев. Басовият му глас е прекрасно съхранен, поддържа го на необичайно място – в гробищен хор, но и за там трябват добри гласове.

С брата на Вълко Червенков търсехме да спасим Сашо Сладура

Като излезе на мода песента „Бона Сера сеньорина” я преведохме на италиански, за да не бъде на забранения английски. Въпреки това след концерт в ресторанта на хотел „Севастопол” ни извикаха в Първо РПУ на разпит, каква била тая Бона-Сера, защо се занимаваме с несериозни неща като естрадна музика. Това беше 10 дена, след като прибраха Сашо Сладура... С Борето Червенков, брат на Вълко Червенков, пиротехник, се опитахме да спасим Сладура от лагерите, където бе зверски убит. Червенков редовно беше наш гост в ресторанта, сядаше на на нашата маса. С него, за да се застъпи като брат на Вълко Червенков, сме ходили по участъците да го освободим. Още с хващането обаче са го пратили в лагер и са го ликвидирали. Той, горкия, си отива там с цигулката, щото предполага вероятно... Една изключително ерудирана личност, завършил във Виена цигулка и пеене. Неговата реч беше виц. И тези вицове му изядоха главата.

Лили Иванова яде бой заради нас

През 1960 г. Лили Иванова беше женена за лекар и дойде да става певица. Заради проблема с жителството той отиде в Перник, тя обаче си остана в София и се разведе. Ние я запознахме с корепетитора Евгени Комаров. Заради нас тя яде бой от първото си гадже музикант Здравко Радоев (който имаше любовница полякиня, тя помогна на Лили с много неща). В Полша гледаме афиши с нейна снимка, а отдолу пише Леа Иванова. Изпратихме афиша на  Здравко, защото бяхме възмутени. Тя не ни говореше една година, казва: „Такъв бой ядох заради вас!” Ние: „Ти си добра певица, защо си правиш реклама с Леа Иванова, с която и без това сте толкова различни!” Тя: „Сбъркали са!”. Оттогава не сме я виждали. В Полша беше закъсала за работа. Тя дойде с група: Сашо Мирев, Янко Торгов, Боби Чакъров – трио, и един певец французин, крив-сакат, къде го бяха намерили. Вечер пеехме в бар в Катовице, а преди това ходехме по турнета и ги включихме в нашата група. И това обаче не се споменава никъде, сякаш не е било...

Иван Георгиев за вестник „Уикенд”