Георги Джагаров

Бях свидетел както на първите му стъпки в поезията и на неговия възход, така и на неговата покруса преди 20 години, която го нарани много жестоко и ускори края му. Така се случва понякога с поетите, които решават да напуснат отчасти твърде чувствителната сфера на поезията и да навлязат в опасната територия на политиката, погубила не един творец. Големият руски писател Леонид Леонов, с когото се запознах през 70-те години на миналия век и по-късно се сприятелих, ми доверяваше: "Аз съм мисловен писател и политиците се боят от мене. Затова аз се придържам към старото правило: "По-близо до царя, по-близо до смъртта."
В края на септември 1946 г. едно решение на ЦК на РМС ни събра с него в сградата на ул. "Кракра Пернишки" на таванското помещение, обзаведено доста скромно, вероятно за командированите от провинцията. Този път обитатели на тавана бяха щастливците от първия випуск български студенти, заминаващи да се учат в съветските университети. Животът е шарена черга - днес те спохожда отчаяние и безпътица, а утре току виж грейнала някаква светлинка на хоризонта и ти се чувстваш избавен от връхлетелите те беди. Аз бях издал вече първата си стихосбирка "Песни за героите", получила положителна рецензия от Борис Далчев във в. "Литературен фронт" - "Книга, която обещава". Бях печатал стихове в различни издания, между които беше в. "Лост", редактиран от Димитър Добрев и Димитър Пантелеев. Тъкмо на страниците на този седмичник бях срещал името на непознатия ми поет Георги Джагаров. Сега вече се запознахме и той започна да ми разказва за своите познанства с Христо Радевски и Никола Фурнаджиев. Но когато пристигнахме в Ленинград, той се оказа разпределен в Лесотехническата академия. Обаче след един-два месеца той успя да убеди нашето посолство да го прехвърлят в университета на брега на Нева, за което беше мечтал. И така се оказахме в едно общежитие с него и дори в една стая и станахме неразделни приятели тримата - аз, той и Цветан Ценев от Плевен, който следваше политическа икономия.
Докато мен ме примамваше литературната история, Джагаров беше изцяло във властта на поезията и това го накара в началото на втората година да се прехвърли в Москва в Литературния институт "Максим Горки". Там беше вече и Блага Димитрова. Тя ми се обади, че е уредила с ректора В. Сидорин и моето прехвърляне, но аз си останах в Ленинград.
През следващите години се срещахме по-рядко. Но след като и двамата завършихме висшето си образование и се завърнахме в София, тесните контакти се възобновиха. Имахме много общи теми и интереси. Аз работех като асистент по съветска литература в Софийския университет, а той постъпи на работа в редакцията на "Литературен фронт" с главен редактор   Веселин  Андреев.
Първата книга на Джагаров "Моите песни" го утвърди като един от най-талантливите поети на новото поколение. Втората му стихосбирка "Минути на мълчание" се появи през 1958 г., когато се бях завърнал вече в България и работех в БАН - в Института за литература. Той ме повика в своя малък кабинет в "Литературен фронт", за да ми я подари с автограф.
В началото на април 1958 г. бях пристигнал от Москва, за да участвам в един много тежък конкурс, след който постъпих на работа в БАН. В събота бях останал да нощувам у него на "Васил Коларов" 45, а в неделя сутринта закусвахме и разговаряхме, когато му се обади по телефона Георги Караславов. Знаеше се вече, че Радевски ще бъде сменен и новият председател на СБП ще бъде Караславов. В неделния брой на "Работническо дело" бяха отпечатани няколко стихотворения от Джагаров и между тях беше знаменитото "България" - "Земя като една човешка длан". Караславов покани Джагаров да му отиде на гости, за да си поговорят за предстоящото общо събрание на съюза. Георги му отговори, че не е сам и при него има гостенин. "Елате и двамата!" - бе отговорът. Тогава Караславов живееше наблизо - на ул. "Вела Пискова". Разговорът беше много интересен. Бъдещият председател на СБП даде много висока оценка на новите стихове на Джагаров.
Върнахме се вкъщи и Джагаров ми прочете своето изказване на утрешното събрание на СБП. То бе много критично спрямо основния доклад на Радевски, но беше напълно справедливо.
Тук ще вметна само няколко думи за отношението на Джагаров към Караславов. Той го уважаваше и ценеше като изтъкнат наш белетрист, но не приемаше крайно негативните му оценки за много наши писатели и за новите явления в българската   литература.
През 1963 г. по примера на Хрушчов Тодор Живков се срещна с представителите на творческата интелигенция в зала "Георги Кирков" на Партийния дом, за да ги запознае с новите аспекти на идеологическата политика на БКП. Тогава той между другото се обърна към Джагаров да не слуша съветите на някои критици, а да се вслуша в гласа на партията. Струва ми се, че оттогава започна сближаването на Джагаров с Живков... През 1965 г. той бе избран за партиен секретар на СБП, а през следващата година, след внезапната смърт на Димитър Димов,  стана председател на СБП.
В избухналите остри полемики през 1969 г., когато някои писатели и критици се втурнаха да свалят Джагаров от председателския му пост, той се държа много достойно, не прояви никакви колебания, нито съмнения в ръководството на своя покровител. Но след три години бе освободен от СБП и избран за подпредседател на Държавния съвет. Тази смяна Георги преживя много болезнено.
През юли 1975 г. се честваше 50-годишнината на Джагаров в родния му град Сливен. Живков прояви особеното си уважение към него и пристигна от Евксиноград специално за тържеството. Беше във весело, дори фриволно настроение. Взе думата и започна с това, че Джагаров е роден в деня на Великата френска революция, която разруши всички Бастилии и вероятно оттук произтича дръзкото свободолюбив на поета.
На този юбилей на Джагаров не дойдоха нито председателят на СБП Пантелей Зарев, нито главният секретар. Изпратиха ме като негов приятел и секретар на СБП. Когато започнах да чета приветствието на Съюза да юбиляря, забелязах, че в него има критически бележки към него. Не ги прочетох, прескочих ги. Сториха ми се съвсем дребнави и неуместни затакъв момент.
Харесвах поезията на Джагаров. Тя покриваше моите виждания за съвременна поезия. В нея имаше много обич и болка, човешка гордост и достойнство, непокорство, много тревоги и откровения за нашето време и за нашите надежди, за нелеката  участ на поета...
Но ето че дойде мрачната развръзка през ноември 1989 г. Естествено е да се смени един държавен ръководител, след като е изчерпал своя потенциал, дал е всичко, което е могъл. Но всичко трябва да се извършва цивилизовано, без варварските и ориенталски методи Защо трябваше да се измисля някакъв "живковизъм", и то от най-близките му хора, да се стига до арести и съдилища.
Джагаров беше потресен от всичко, което наблюдаваше след 10 ноември. Към него се отнесоха крайно несправедливо. Новите ръководители на БКП и държавата виждаха в него само приятеля на Живков и подпредседателя на Държавния съвет. Не можаха да проумеят простата истина, че имат пред себе си голям български поет, искрен патриот, жрец на поетичното слово, а не обикновен партиен чиновник. И приложиха към него общия аршин. В онези дни се виждахме често и бях свидетел колко болезнено изживяваше той новите несправедливости. Вероятно това му докара или усили неизлечимата болест, за която той не подозираше. И през декември 1995 г. се простихме с него.
Иван Цветков