Гагарин бил влюбен в Богдана Карадочева

Богдана Карадочева дава автограф на Юрий ГагаринУникална снимка предостави на „Уикенд” музикалният журналист Александър Абаджиев – как самият Юрий Гагарин получава автограф от българската певица Богдана Карадочева. Това става през 1967 г. на фестивала на естрадната песен в Сочи, бившия Съветски съюз. Конкурсната програма се предавала директно по телевизията на всички социалистически страни с необяснимо изключение - в България, което лишава родните зрители да проследят триумфа на 17-годишната ни тогава певица. Още на репетицията известният диригент Юрий Силантиев се обърнал към Карадочева: „Момиче, ти откъде се взе? Имаш невероятен талант!” Първата награда била в кърпа вързана за нашата представителка. Тя взривила публиката с песен на италиански, а на руски – с „Тече река Волга”. След като видял изпълнението й по телевизията, космонавтът Юрий Гагарин хванал първия самолет от Москва за Сочи. Той искал на всяка цена да се запознае с гласовитата българка и да получи автограф от нея. Успял, защото фестивалът се провеждал няколко дни. „Учудвам се, че Богдана никога не е разказвала за тази знаменита среща. Също така винаги казва за голямата си победа на „Златният Орфей” през 1969 г., а за тази две години по-рано не споменава. Веднъж я попитах, припомних й за срещата с Гагарин, а тя почти беше е забравила”, учудва се Абаджиев.
Музикалният журналист Александър Абаджиев, дългогодишен автор във вестниците „Поглед” и „Народна култура” познава и кътните зъби на звездите на българската опера и естрада, защото мнозина са изгрели пред очите му. Такъв е случаят с Николай Гяуров, на когото акомпанира на пиано при дебюта му през 1952 г. На следващия ден от името на Арабаджиев в „Народна младеж” излиза и първата рецензия в печата за бъдещия велик бас, а всъщност дебютна и за автора. „Бях причина и за качването на Емил Димитров на голямата сцена. Това стана не през 1959 или 1960, както пише в биографията на Емил, а още през 1958 г.,тогава той пееше своите авторски песни „Нашият сигнал” и „Арлекино”, споделя пишещият музикант. В момента Абаджиев довършва 67-ата си книга – численост, достойна за „Гинес”. Творбата ще бъде посветена на Саша Попов, бащата на българския симфонизъм.
В Плевен, където е живял, той е съсед с факира Мити и неговия музикален наследник Емил Димитров. В края на 50-те Абаджиев вече има опит на сцената – с концерти за пиано или акомпанатор на оперни гласове. Веднъж факира Мити по комшийски го помолил: „Дай шанс и на моето момче да излезе пред голяма аудитория. Включих го в новогодишните балове в зала „България” през целия декември на 1958-а. Оттогава всъщност датират първите изпълнения на Емил”, припомня журналистът. След време, когато Димитров е тотална звезда, Абаджиев пише в „Поглед” полемичната статия „Емил Димитров - за и против”, която му струва много главоболия. От една страна, феновете на певеца едва не разбиват редакцията си с възмущение за няколкото бегли реда, че понякога Емил е сладникав в изявата си и че не всичко в нея е докрай изпипано. Фолклористът Филип Кутев пък го притиснал заради хвалебствията за големите успехи на Емил: „Как може да пишеш за един, който дори не е член на Съюза на композиторите?”. „Отговорих му, че е факт как Емил пълни по няколко пъти в месеца многохилядните зали като „Универсиада” и във Варна. В редакцията се получиха 3800 развълнувани писма, рекорд за медията. Наложи се да избягам от София, докато отшуми вълната на негативи срещу мен, проблемът стана национален. Тъкмо съм във Варна и си резервирам стая в хотела, когато жената от рецепцията се засмя – от стълбите в същия хотел слизаше самият Емил Димитров. Той не ми се сърдеше и дори ме покани на концерта. А като обяви, че съм сред зрителите, се чу мощно: „У-у-у!” Но той  продължи: „Моля ви, аз съм напълно съгласен с неговото становище. Веднага залата избоботи: „А-а-а!”
Полемична статия и за Лили Иванова също възбужда духовете. Когато Иванова се омъжва за Янчо Таков, случайно или не, гласът й започва да звучи по БНР почти непрекъснато. Абаджиев протестира срещу това в обзорната си статия „Дайте ми патрони да застрелям пошлостта”. Певицата обаче не му се сърди, нито го дава под съд, а го кани на концерт в зала „Универсиада”. Там тя гледа дебюта на млади певци, една от които е Мими Иванова – след изпълнението си букетите, които получава, Мими Иванова слиза в публиката и поднася на Лили.
Александър Абаджиев става причина за възраждането на интереса към певеца ни Аспарух Лешников, имал огромна кариера в довоенна Германия. „Да си призная, мислех, че не е жив. В редакцията на „Поглед” позвъни развълнуван глас и каза, че Аспарух Лешников е жив и че живее в някакъв магазин. Главният редактор Руси Божанов каза: „Тръгвай веднага!” Отивам аз – отваря ми човека от афиша. Той много се трогна от вниманието. В Германия вече бяха снимали филм за състава му „Комедиен хармонист”, но тук бяха го забравили. Тогава „Поглед” беше единственият вестник, в който можеше да се прочете нещо по-различно от строго изцедената информация. Излизаше в понеделник, но още първите му броеве се крадяха и разпространяваха на баснословна цена предния ден. Един такъв брой с материала ми за Ари попада при генерал Владимир Стойчев. Чете го и кара секретарката му да позвъни в редакцията на „Поглед” – да тръгна веднага на среща Изтръпнах... Оказа се, че с Лешников били приятели от Военното училище, яздили заедно в миналото. Трогнат от мизерията, в която бе поставен Ари, генералът му издейства да му дадат жилище в „Западен парк”. То след време протече, а неговият приятел Мирчо Сливенски напразно се опитваше да стигне до Людмила Живкова, за да я информира, че колос като Аспарух Лешников гние жив мухъл. Но се радвам, че след тази статия БНР и „Балкантон” напомниха отново за този голям певец!”
Контактите на Абаджиев с българската естрада прекъсват през 1978 г., когато той отива кореспондент в Москва. Там пък от срещите му с имена като Алла Пугачова и Владимир Висоцки се ражда книгата „Майстори на съветската естрада”. „Живеех на една спирка от прочутия театър „Таганка”. Заради наплива от хора Висоцки не можеше да седне да се нахрани в театъра, затова често идваше да се наобядва у нас. Малко е митологично, че е бил преследван, забраняван. Да, текстовете му бяха критични, но плочите му се издаваха в огромни тиражи. Така че малко се злоупотребява с неговото дисиденство, без разбира се да оспорвам големите му качества”, споделя журналистът. Висоцки го канел на записите си, за да получи консултация от музикантското ухо на българина. Китарата на барда често звучала леко фалшиво, но гласът му бил безупречен. Абаджиев е направил една тъжна констатация – че българската публика не цени до такава степен своите артисти, в каквато те са посрещани в Русия: „Гяуров тук да го аплодират на крака 5-10 минути, но никога не е било да го бисират половин час, както беше в Москва. Същото беше с Емил, Лили, Йорданка, Богдана, Бисер Киров, жената на Никола Анастасов – Мария Косева, епохи са и Ирина Чмихова, и Маргрет Николова...”
На 75, които навърши на 2 юни, Александър Абаджиев продължава да твори. Тъжно му е, че точно на личния му празник преди 6 години си отива Николай Гяуров. Тъкмо се канел да започне тържеството, когато от Модена му съобщили за кончината. Книгите, които Абаджиев, посвещава на Гяуров преди и след смъртта му, се превеждат на пет езика.

Иван Георгиев за вестник „Уикенд“