Васко Кръпката: Георги Минчев изгоря за свободата, а Ролинг Стоунс и Лед Цепелин не са готови за това

Васко Кръпката и Георги МинчевКаймакът на родния рокендрол се събира в понеделник, 14 март 2011, за голям концерт в памет на нашата рок легендата Георги Минчев. 13 от най-популярните изпълнители и групи ще пеят в „София лайф клуб” от 19 ч за събирането на средства за изграждането на паметник на големия музикант в Алеята на рока в Каварна. Васко Кръпката е сред най-близките приятели на Гошо, които ще се качат на сцената, за да засвидетелстват уважението си към личността и творчеството му. „Телеграф” му предостави думата да разкаже от първо лице своите мисли, чувства и спомени за изпълнителя на „Бяла тишина”.
20 години по-късно, откакто падна Берлинската стена, осъзнах, че Георги Минчев е много по-голям герой от нашите герои от другата страна на стената - Ролинг Стоунс, Пинк Флойд, Лед Цепелин, Боб Дилън. Те запалиха искрата на свободата в нас, но не са готови да изгорят заради нея, както изгоря Гошо и Джими Хендрикс. С времето ми се издига още повече в очите. Винаги съм го обичал, той ми е бил герой, той ме е задържал в България. Без да го познавам лично, винаги съм смятал, че щом той може да прави рокендрол, значи и аз мога. Давал ми е сили и директно след като се сприятелихме. Контактът ни зареждаше взаимно. От него ток се хващаше – той вреше и кипеше в събитията. За мен стои много високо в онзи небесен оркестър, в който са Джими Хендрикс, Дженис Джоплин, Боб Марли, Елвис Пресли, Пол Скот.
Георги Минчев заслужава много повече от един концерт, но явно трябва повече време за това. Последният си албум той представи пред 50 човека пак в заведение, което не е нормално за легендата на българския рок. „София лайф клуб” може да събере 1000 души, дава хубави условия и прекрасен звук, няма и тези разходи, които има примерно в зала 1 на НДК. Но българската рок публика трябва още малко да се събуди, за да направим още по-грандиозен концерт. Щастлив съм че AC/DC пълнят националния стадион, но ще бъда още по-щастлив, когато аз го напълня. 21 години го чакам този концерт и знам, че ще го дочакам. Вярвам, че в понеделник ще стане готин купон и това е само началото. Един концерт не стига. Дай боже след време да направим и в зала 1 на НДК или в Универсиада, където разходите също са по-малко. Всяка банда ще изсвири по 3 песни, една от които на Гошо. Нарочно няма сценарий за концерта, ще е като купон. Концертът все пак е трибют за Георги Мничев. Идеята е да се започне да се събират пари за паметника му в Каварна, но и да се продължи, да не е само той там в Алеята на рока. И в България имаме достатъчно личности, които заслужават да са там до Рони Джеймс Дио – Бандърака, Вили Кавалджиев.
С Гошо се запознахме много отдавна, 1986 г., когато бях барабанист на група „Паралел 42” и свирехме на пролетни балове в зала Христо Ботев. Когато падна Берлинската стена и започнахме да се събираме по митингите, той беше на сцената, а аз бях долу с микрофон и барабанче в ръка, с тромпет. Тогава се размечтах да се кача на сцената и да запея с тях. Вече бях направил Подуене блус бенд и имах 3 песни – „Групата се разпадна”, „Бюрократ” и „Слънчев бряг блус”. Тогава ми хрумна „Комунизмът си отива”. Отидох отзад и им казах: „Аз съм Васко от Подуене, имам група и имам едно парче”. Те моментално ме поканиха, 5000 души пяха с мен. Гошо дойде, поздравихме се и ме пита: „Вие записали ли сте албум?”. Аз казах „Не, к'ъв албум, кой ще ни пусне нас в студио”. Той тръгна с една шапка да събира пари от хората. И ми донесе 700 лв., няколко долара, марки... и с тях влязохме да запишем това парче и още няколко. Това беше моята първа истинска приятелска среща с него и ми се е запечатала в съзнанието завинаги. От тогава много се сприятелихме – 11 години бяхме заедно по митингите и си изпяхме душата там. Той си остави част от сърцето. Даже мога да кажа, че животът му там отиде. През това време си изпълни мечтата да има собствена група, тъй като до тогава нямаше. Събра Стари муцуни и беше много щастлив, с тях си изпя част от мечтите. Той е автор на текстовете си. Много интересен навик имаше. Отивам в Лозенец да си говорим, дава ми една китара и някакъв текст и аз си дрънкам нещо по него. Той ме записвал през това време и после ми се обажда и вика: „Направил съм едно парче по твоя музика”. Оказа се че имам две такива - „Уиндсърф” и „За Щеката”. За второто беше интересно – като ми даде текста и почнах, толкова дълъг куплет, викам: „Тука къде да си взема въздух”. В момента вкъщи стоят всичките му архиви. Беше се абонирал за всички вестници, записваше на няколко видеа тв програми. Викам му: „Ти си болен от информационна болест”, а той: „Да видя какво пише врага”. Искаше да бъде информиран за всичко. И много се ядосваше. Много чиста душа, от друг свят човек. Беше голям почитател на Царя, даже направи клуб в негова чест - „Иван Рилски”. И когато той дойде за втори път в България, категорично се разочарова от него, защото видя, че се заиграва с разни нечистоплътни хора, все ченгета. Започна да му пише писма, а той не му отговаряше. Оставил е текстове, които не са изпяти още. Като този - „Имам дупка на пътъка, шапката ме стяга, конят ми избяга, какъв каубой съм аз, поне да бях в Тексас, но аз пък съм в Бургас и си пея блус”. Някой ден ще направя нещо по тия текстове.
Всяка година го оперираха и той издаваше албум след това. Много упорит човек, даже в едно интервю каза: „Аз не съм се напял”. Българската музика не е същата без него. Организираше разни неща – концерти за Бъндарака, за Петуха, за Стефан Воронов направи и фондация. Затова съвсем естествено се чухме с Буги Барабата, като разбрахме, че е починал, и решихме да направим един концерт, който кръстихме „Цвете за Гошо”. Първият беше на а 40-я ден от смъртта му. Когато той отлетя, сестра му ми завеща китарата му. Нямам реституция, не участвам в приватизация, но съм горд наследник. Неговият легендарен полски фиат също е в гаража ми, откупих го от Ивайло Крайчовски, който тръгна да го продава. Надявам се някой ден да отворим клуб и да изложим в него всички тези неща. Сестра му Марина живееше във Виена и почина преди 2 години, но успя да ми даде всичко негово преди това. Само един негов племеник остана от рода му, синът на Марина, който също е китарист във Виена – Лукас. Даже имаме идея да го поканим някой път.
Няколко издания на моето тв предаване „Карай да върви, това е блус” съм посветил на Георги Минчев. Обикновено за рождения му ден ги правя. Каня млади групи, които свирят негови песни. Сега на тази дата ще съм в Брюксел - там имам концерт и ще го посветя на него. Георги Минчев няма никога да ни напусне, защото песните му са тук, неговите послания остават. Много други музики са правени по времето на комунизма, че и след това, много песни са печелили „Златният Орфей”, но остава „Бяла тишина”. „Сам на бара”, „Бира, секс и рокендрол”, „Блажени години”... това са песни, които са разтърсвали сърцата на милиони хора, които събудиха цяло едно поколение. Те изпяха настроението на свободните хора в тази държава. Тези песни ще се изучават в училище и ще бъдат българските евъргрийни от средата на 20 век. В момента от неговите песни любима ми е „Музикантска съдба” и нея ще я изпея на концерта в понеделник. А любим цитат от негов текст ми е: „През колко идиотщини животът ни премина, половината от нас бяха в чужбина. И какво да правят тук – да умират от глад или парите да перат на някой тарикат. Важното в живота е приятели да имаш и повече да даваш, отколкото да имаш. Важното е в живота това е любовта, богатството и славата – те са суета”.