Ваня Костова: От 9-ти клас пея по кръчмите

Ваня Костова- Защо пазихте в тайна повече от година това премеждие и защо решихте да говорите сега?
- Никога не съм искала този случай да се разчува или пък да спечеля евтина популярност. Аз затова и го разказах чак една година по-късно, след като адът беше преминал. Миналата година участвах за първи път в похода срещу рака на гърдата "От любов към живота". Вече бях прекарала операцията, но си мълчах. А тази година, докато чакахме в палатката, защото валеше дъжд, организаторите пак ме замолиха много настойчиво "Хайде, кажи!". И аз реших да споделя, за да помогна на всички онези жени, които се сблъскват с този проблем. Направих го само за да дам кураж на жените с рак на гърдата и дано всички разберат, че той е лечим. И само от нас зависи да го открием в ранната му форма, когато се лекува на 100 процента. Много жени си отиват от страх и невежество, както и аз се страхувах дълги дни да кажа на някой, че съм открила нещо на гърдата си. Трябва да уточня, че аз имах невероятния късмет образуванието да е доброкачествено. Когато го открих - долу, под лявата си гърда, то беше с големина колкото лещено зърно - представяте ли си колко малко! И аз изтръпнах и се затворих в себе си. Мълчах и чаках да мине от само себе си. Това се случи в първите дни след Нова година, когато и аз, и синът ми Боян имаме двойни празници - именни дни. И хората ни поздравяват, усмихват се, а на мен сърцето ми е свито, нито до празник ми е, нито до гости. Но мълча и се крия, на никого не казвам. А то си расте не със седмици, а с дни. Стана колкото лешник и продължи да расте. Не знаех какво да правя, не исках да безпокоя никого. И точно тогава трябваше да имаме няколко участия, а аз не знам какво да облека, със сутиен ли да пея или без сутиен. Защото бучката беше точно под сгъвката на лявата ми гърда - там, където пристяга сутиенът и я притиска. Пеех, а вътрешно изживявах такъв ужас и се молех всичко да се размине! Затова разбирам жените, които се страхуват от истината. Аз също не смеех и дните ми се превърнаха в кошмари. Ужасно се страхувах да не се изплаши Боян, синът ми, не исках да го притеснявам, защото той имаше тогава тежка изпитна сесия. Накрая не издържах, казах му. Боян полудя заради мен, веднага се обади на джипито, взе направление и на следващия ден ме заведе на лекар. Тутакси на другия ден ме оперираха, изрязаха бучката и тогава започна най-страшното - чакането на резултата, за да разберем дали е злокачествено и дали има разсейки. Само който е изживявал такова чакане, може да разбере адът на следващите дни. Аз спрях да се храня, Боян също и милият за две седмици отслабна с 12 килограма. А аз не го забелязвах, потънала в своето страдание, колко се измъчва и той. В такива моменти ние превръщаме живота на близките си в един кошмар, защото те страдат колкото нас, а ние не ги забелязваме. Боян ходеше като привидение - блед, притеснен, а с всеки ден, който оставаше до научаването на резултата, аз се чувствах все по-зле. Денонощно се молех на Господ. За щастие при мен се оказа доброкачествено образуванието и това, че се оперирах навреме, ми помогна да запазя освен всичко и духовното си равновесие. Затова горещо съветвам жените с моя проблем - не чакайте, времето няма да помогне, а само ще влоши положението. Съберете смелост, преглеждайте се редовно, ракът е победим!

- Винаги ли сама се справяте с проблемите си?
- Цял живот съм разчитала само и единствено на себе си. Аз съм родена в Димитровград, но майка ми и баща ми рано се разделиха и ние двете трябваше да заминем да живеем в Родопите, в едно село. Семейството й беше от най-обикновените. Майка ми беше шивачка, златна професия, но двете бяхме в положението на бедни роднини - където ни приемат, там живеем. Имам прекрасни спомени от Родопите, а по-късно, като ме приеха в Английската гимназия, заживяхме в Бургас. Но детето на една шивачка не може да има старта на останалите. Започнах да пея по кръчмите още в 9-и клас. Намаляваха ми поведението, три пъти ме изключваха от гимназията заради това пеене и три пъти ме приемаха отново. Последния път ми помогна моя съученичка, чийто баща беше голям началник. Тя му разказала за мене и той ме извика в кабинета си. Още си спомням разговора - пред мен се обади в дирекцията на гимназията и каза: „Ученичката Ваня Костова да се приеме отново!", а аз всичко чувах, защото тогава за първи път видях телефон, който беше като уредба, с високоговорител. Майка ми я викаха да й се карат заради мен и да й кажат, че нищо няма да излезе от дъщеря й. А тя казваше: „Ваня ще е с музиката, тя ще стане певица" Думите й се сбъднаха и аз, където и да ме лашка животът, винаги с песента и музиката.

- Синът ви Боян Михайлов, когото сте отгледала сама, тръгна по вашия път, но после реши да учи медицина. Вие ли решихте да не се насочва към музиката?
- И Боян е рожба на кръчмарска любов, от годините, когато пеех по заведенията...
Интервю на Антония Стойкова за вестник „Шоу”