Валди Тотев: Не им прави чест на Тончо Русев и Александър Йосифов да мълчат, че са ни удържали осигуровки за пенсия

Валди Тотев с новата си жена Дими- На 19 април 2011 „Щурците” ще свирят на концерт в НДК, вие ще участвате ли?
- Изобщо не знаех за този концерт. Киро да не ми се обади за репетиции, като знае, че съм в Русе, не е възможно. Може би той ще свири с китариста Пешето. Обикновено на афишите пишат така: Кирил Маричков с малки букви, „Щурците” с големи, така че, загледайте се в плаката.

- Това означава ли, че след като откриха тумор в главата на Петър Гюзелев групата никога вече няма да се събере?
- Пеци се върна след тримесечно лечение в Щатите, след това трябваше да изчака резултатите. Цялата зима свирех в пиано бара на „Лъки” в Банско, но поддържам контакти с него. Бяхме на концерта за набиране на средства за паметник на Георги Минчев в Каварна. Пеци изглеждаше много добре. Събираме се по много специални поводи. Тази година сме поканени да открием новата спортна сграда в София, която ще събира 18 000 души. Искаме догодина да направим нещо по-впечатляващо като официален завършек на нашата кариера. Защото тя е от 45 години и както бях казал, 45 години стигат, времето е ваше!

- Вие сте били 35 в състава. Как попаднахте в него?
- Направо от казармата, уволних се на 13 октомври 1976 г. и на 14-и бях на репетиция. Преди това бях свирил в група „Фактор”. После цялата група, както си беше, се превърнахме в „Синьо-белите” за една година. Имахме уговорка с Емил Димитров да продължим отново с него, като излезем от казармата, но Пеци дойде пред портала за голяма радост на трудовото поделение в Челопеч и ми предложи да започна при „Щурците”. Те току-що бяха наказани за половин година да не свирят след много успешен концерт в летния театър в София, където публиката беше изпаднала в еуфория. 

- Защо сте служил в трудови войски – там обикновено изпращаха онези, които не бяха на „ти” с властта?
- Аз съм далтонист. Даже първият ми самостоятелен албум след 1990 се казва „Далтонистът”. Текстът е на Сашо Петров, но куриозното беше, че и той не знаеше, че съм далтонист. Откриха ми го на първата военно наборна комисия. Има три степени, моята е по-лека, аз не съм от тези, които не различават цветове, а само някои цветови комбинации. Не виждам навсякъде буквата или цифрата на книжката. Затова не мога да карам превозно средство с повече от 8 души и да бъда категория „С” професионален шофьор. Поради тази причина не можех да служа във всички видове войски. Явих се на конкурс за ансамбъла на ГУСВ и се класирах за музикант. Пеех в хора, свирех в големия естраден състав под ръководството на Морис Аладжем и в една малка формация с бай Иван Славейчето от „Тоника”, бог да го прости. Учех в икономически институт „Карл Маркс”. Беше ми останал само държавен изпит, който и досега не съм си взел. И полковникът ни откомандирова всичките, които имаше опасност да завършим висшето си образование. Защото, ако се дипломираш, се уволняваш през март, точно когато им трябваш. От къде на къде ще ни плаща заплата? Бил ни е началник, а ние изведнъж се превръщаме в свободни хора и поставяме условия.

- Имахте ли търкания в „Щурците”?
- Как си представяте 4 души, които живеят заедно повече, отколкото със съпругите си, да нямат търкания за толкова години. Имали сме доста караници, свързани главно с музиката. И в най-добрите семейства има разправии. Важното е, че постигахме компромис, защото за нас беше важното не кой ще надвие в спора, а да свирим музиката, която обичаме.

- След като бяхте на върха на славата заминахте да свирите в Скандинавия. Защо? 
- Най-славните ни години бяха от 1980-а, когато излезе албумът „20-и век” до края на 1987-а, когато по известни и не чак толкова известни причини спряхме да свирим. Направиха филм за нас, а албумът ни от концертите „Мускетарски марш” спечели диамантена плоча за продадени над 100 000 екземпляра. Не знам дали някой друг е имал такъв тираж. Аз  не можах да бъда на премиерата, защото заминах за Норвегия. Свирех по пиано барове с един от китаристите на „Тангра” Боби, басиста на „Турбо”, един барабанист и едно съвсем младо момиче от Кърджали, което се омъжи и остана в Норвегия. После в България настъпиха гладни години и аз започнах да работя като индивидуален изпълнител.  

- Ваш е химнът на СДС „Вдигни очи”, бяхте привърженик на синята идея ?
- Не съм спрял. Единственият политик, с когото поддържам връзка, е бившият президент Петър Стоянов. Той ми е много симпатичен – човек, с когото можеш да разговаряш за всичко.

- Сега и вие ли сте от тези музиканти, които няма да имат пенсия?
- Ще имам със сигурност. Губят ми се 4 години трудов стаж, на Пеци и на Кирчо много повече. Имам трудова книжка още от времето, когато работех с „Фактор”. Но тя изгоря заедно с документите на много други колеги. Не мога да разбера едно нещо. Хората, които ни ръководеха тогава, са свидетели на всичко. Тончо Русев, който е жив и здрав, беше директор на Концертна дирекция. Александър Йосифов беше директор на „Балкантон”. Пламен Джуров беше шеф на цялото обединение. Нито един от тях не излезе да каже, че ние бяхме на трудови договори към Концертна дирекция, които се сключваха всяка година с точно определена заплата и удържани осигуровки от 20 до 30 процента! Само ергенският данък беше 10 процента, а на Георги Минчев беше 15. Не им прави чест да си мълчат.

- Защо станахте вип селянин?
 - Срещнах Дими в един пиано бар в нейния град Русе, познавах я от преди, но не се бяхме виждали много години. Решихме да си купим къща в село Писанец. София стана неприятен град за живеене и аз отдавна си бях казал, че ако имам някаква възможност, ще се махна. Тя е цигуларка, работим заедно. И сега четири месеца седя на море в Гърция, четири в планината. Расъл съм в центъра на София. Няколко години живяхме и в гара Левски принудително, но априлският повей ни прибра. Основната причина е, че баща ми Тотю Юрданов Тотев е завършил Американския колеж. Той беше последният жив основател на ВИФ, завеждаше катедра лечебна физкултура от 1942 година до 1950. Почина миналата година на 93. Водехме се много имотни, затова живеехме в една стая 4 души. Жилищата ни бяха при едната и другата баба. Едното, на майката на баща ми Мария Тотева беше до НАТФИЗ. А другото, на баба ми Елена, беше до бул. „Левски”. Нейният баща е полковник Владимир Серафимов, на когото съм кръстен.

- Малко известен факт е, че сте потомък на Васил Левски?
- Това е по линия на Серафимовския род. Имаме родословно дърво от 1600-ата година. Прадядо ми Даскал Гено - бащата на полковник Серафимов и Васил Левски са трети братовчеди. Убит е от черкези при отстъплението на турците в Освободителната война. Къщата му в Свежен сега е музей. Левски се е крил там при него. Още трима от прадядовците ми са убити от турците, като първият Спахи Драгой е обесен в Цариград. Благодарение на тази родствена връзка знаем рода си толкова назад. Когато баща ми почина миналата година, почистихме апартамента и го дадохме под наем. Бях отделил 18 кашона от банани, пълни с книги и документи и още 7 куфара. Част от тях дадох на брат ми, малка част е в мен, всичко останало е при сина ми Тотю. От него имам внук, а от дъщеря ми внучка на 11 години.

Интервю на Людмила Първанова за „Галерия”