Борис Карадимчев: Правех бенгалски огън от парфюми

Борис КарадимчевПрез 1979 г., когато групата на бъдещите пим-памчета вече беше сформирана към Двореца на пионерите, ме поканиха като художествен ръководител. Цялата година вървеше под знака на голямото очакване - да излети първият български космонавт Георги Иванов. До композиторите и авторите на текстове - по партийна линия, естествено - беше спуснато „пожеланието" да напишат песни за събитието. Аз получих конкретната задача да съчиня песента „Бразда в небето" по стихове на Георги Константинов. Композирах аз мелодията, записахме я набързо, тръгна тя по радиото... А два месеца по-късно се обяви приемът  на  песни  за „Златният Орфей" и ние с колегите решихме да участваме точно с тази песен. Даваме я на   „Орфея", минава през комисии, журита и т.н. и се оценява за втора награда. Обаче ден преди галавечерта от телевизията ме питат: „Добре де, тази песен, като се пее от Мишо Белчев и група деца, тях как да обявим?" Малко на шега викам: „Пишете: детска вокална група към Централния дворец на пионерите  „Георги Димитров", София". „Ама то ще мине целият „Златен Орфей", докато го кажем - не схванаха майтапа онези. - Измислете някакво име на децата - кратко и ясно". Извеждам аз  децата в парка и предлагам да започнем да си тананикаме ей така, напосоки; хлапетата взеха да припяват: ла-ла-ла, дрън-дрън-дрън, бим-бам, и... пим-пам. Та, така. Оттогава 30 години все е „Пим-пам". Първите пим-памчета вече са по на 40.

Молитва, превърната в песен

Майка ми беше художничка, но любителски свиреше на пиано. Баща ми работеше като военен летец, но също така за удоволствие хващаше цигулката. Тя стоеше окачена зад вратата. И един ден помолих родителите си да я взема за малко. Те не само ми разрешиха, но даже ми наеха учител по цигулка. Така започна всичко. Бях кротко дете и послушно си казвах молитвата вечер. Майка ми ме беше научила на едни думички, които шепнех преди лягане. След години разбрах, че те всъщност са стихотворението „Молитва" на Иван Вазов: „Дядо Господи, прости ме, /моля ти се от душа,/ с ум и разум надари ме,/ да не мога да греша!". Едва когато пораснах, завърших, станах композитор, ожених се - дръзнах да напиша песен по този текст, сигурно сте я чували, „Пим-пам" често я пеят. Така пренесох детската си вяра през годините.

Другият сандал

Тъкмо се похвалих колко послушен съм бил, и се сетих за най-големия бой, който съм ял като малък. И то не заради самата беля, а заради наглото оправдание. През онова лято живеехме в Ловеч. С махленските момчета по цял ден се плацикахме в Осъм. И аз, и другарчетата ми имахме само по един чифт сандали - такива бяха времената. На всичкото отгоре каишката на едната ми обувка се скъса, та се наложи с мама да отидем на обущар да я зашие. На другия ден отиваме с хлапетата да цамбуркаме във вировете. Не щеш ли, докато прескачахме от камък на камък до другия бряг - аз си носех дрехите и сандалите в ръка - точно на бързея изпуснах единия във водата. Ревнах, спуснах се да го търся, скочиха и другите, няма и няма. И по залез слънце се прибирам - с един крак обут и един - бос. Майка ми вдигна вежди и аз веднага си признах. А тя взе да ме кори: „Защо бе, Борко, не стига, че вчера дадохме пари да го зашият..." „Ама аз - наежих се веднага, - изгубих другия - здравия".

На учителя с любов

Днешното образование е много формално. При нас - завършил съм Първа мъжка гимназия - всичко, което учехме, се онагледяваше. Имахме например истински симфоничен оркестър; от него тръгнахме аз, Морис Аладжем и други музиканти. Имахме и един великолепен учител по химия; правехме опити в кабинета му и така ме беше запалил по предмета си, че реших да си спретна собствена лаборатория на тавана. Един близък на нашите професор по химия ме снабди с колби, епруветки и всякакви препарати. Постепенно се научих сам да правя бенгалски огън в различни цветове; бърках разни парфюми със съмнително качество... Докато не стана белята. От глупост сложих парченце натрий във вода и то започна да се окислява много буйно; гледам - пращи, искри, защото отделя водородо-кислород, и с целия си акъл го покрих с едно стъкло, така че се получи нещо като бомба. Гръмна с такава сила, че щях да излетя през прозореца като Жар птица. Отървах се с уплахата, но тогава татко ми даде най-мъдрия съвет: „Синко - рече, - наблегни на цигулката! Поне никой досега не е умрял от фалшиви тонове".
Имахме и изключителна учителка по руски - Нина Ерохина. Тогава беше млада, одухотворена и всички момчета до един бяхме влюбени в нея. За да подразня наборите от гимназията, ще кажа, че до ден-днешен пием кафе с нея. Преди три-четири години случайно се срещнахме и оттогава често се чуваме и виждаме. На 80 и нещо още си е хубава.

Вечният студент

Роден съм на 30 март 1933 г. Според нумерологията числото на живота ми е 13. Смята се, че човек, роден на такава дата, има по-драматична съдба, не му върви много гладко в живота. Мисля, че е вярно. Стана така, че 11 години следвах в консерваторията. Първо ме изключиха. Не защото не се справях, а защото вечер свирех по ресторанти, за да си докарам по някой лев. Да, обаче като трето дете в семейството на родители с ниски доходи получавах и стипендия, която ми забраняваше да работя. Днес това е трудно за разбиране, но тогава - достатъчно, за да те изключат. Но понеже бях добър студент, след една година ме възстановиха. После пък започнах да сменям специалностите. Най-напред бях в педагогически клас, след това в оркестрово диригентство, после в композиторски клас... Междувременно се влюбих в моя   състудентка. По онова време хармония ми преподаваше проф. Парашкев Хаджиев. И той, който вече беше женен за шести път за наша колежка, веднъж вика: „А бе, вие с Красимира ходите вече две-три години, я да взема да ви оженя. В четвъртък по обед свободни ли сте? Хайде, ще отидем да се разпишете, аз и Роза ще сме ви кумове". И така с Краси се оженихме. Но бракът беше прибързан и след три години се разделихме.

На трудовия фронт

Първата ми щатна работа беше в Дирекция на българските циркове. Не, не съм правил дресура на тигри, а бях назначен като главен диригент на всички пет циркови оркестъра. Трябваше също да определям музиката на отделните номера. Беше страшно интересно, а най-много ми допадаше близостта с артистите. Сприятелихме се до такава степен, че взеха да ме учат на различни фокуси; станах много добър. След цирка постъпих в телевизията  като отговорен редактор в музикалната редакция. Мой шеф беше известният белетрист и драматург Иван Радоев - оказа се, че сме родени на една и съща дата, може би затова се сближихме толкова. Петър Ступел пък беше в съседната редакция и ми стана кум при втория брак. Годината беше 1968-а. Т.е. чешките събития. У нас започна стагнация; взеха да проверяват кой колко е „надежден", да уволняват хора от по-представителните институции; с една дума - политическа  чистка. И моята 13-ица отново се намеси. През есента нашата Забавна редакция готвеше новогодишната програма. Бяхме на тръни, защото цялата БНТ се тресеше от уволнения. И на едно заседание Иван Радоев ни казва много тактично: „Вижте, колеги, знаете, че сега има напрежение, много внимателно трябва да огледаме програмата, да се пазим от твърде  много западни песни, да включим повече, съветска българска естрада, фолклор..." Аз   не се сдържах и доста грубо възразих: „Че нали все пак трябва да направим програма, която да весели хората на празника". А един колега се обади: „Сигурно знаеш, че програмата се следи от Политбюро". „Да, зная - викам, - но ние правим програма за народа, а не за Политбюро". Разбира се, още на другия ден дойде секретарката, която всеки ден навестяваше различна стая, за да съобщи кой изхвърча, и ме помоли да подам молба за напускане. После обаче 13-ицата обърна колелото. Поканиха ме в НАТфИЗ; имах много работа с композирането на филмова музика - около 20 игрални и около 100 анимационни филма; стотици песни, пим-пам-четата, преподаването... Между другото, не обичам да ме наричат „професор" извън аудиторията. Аз съм професор в университета. Докато купувам сирене, не съм професор.

Проф. Борис Карадимчев е роден през 1933 г. В Ямбол. Композиторът е автор на над 300 популярни песни. Сред тях са вечните „Бяла тишина", „Робинзон Крузо", „Хора и улици", „Нашият град", "45 години стигат". Негова е музиката към повече от 20 игрални филма като „Момчето си отива", „Селянинът с колелото", „Матриархат" и „Оркестър без име". От години е художествен ръководител на детския хор „Пим-пам". На 8 ноември 2009 г. вокалната формация отпразнува 30-годишен рожден ден с концерт, излъчван пряко по БНТ. По този повод „бащата” на групата разкри най-интересните случки от живота си пред вестник „Сега”.