Борис Гуджунов: Във ВИТИЗ не ми даваха да пея и ме изгониха

Борис Гуджунов- През 1964 г. ли Борис Гуджунов застана с името си пред българската публика?
- Да, през май месец на 1964 г., след завършването на първия випуск на школата за естрадни певци към българското радио и телевизия.

- Какво ви отведе там, в школата?
- Това беше 1963 г. По същото време, когато кандидатствах във ВИТИЗ. Месец септември в радиото се правеше подбор на певци за тази школа. Няколко дни подред се явявахме и пеехме, отпадаха хора... Димитър Ганев, Вили Казасян и други изтъкнати композитори направиха първата група от 20 души, които сме първият випуск на тази школа. По-късно тя прерасна в Музикалната академия. В този първи випуск бяхме заедно с Данчето Христова, Сашо Димитров, Мария Мицева, Маргарита Радинска. Май месец, 1964 г. направихме концерт в зала „България” с Вили Казасян и веднага след това тръгнахме на едномесечно турне из цяла България с бигбенда.

- Кога усетихте, че любовта към музиката и песента е преди всичко?
- След като ме изключиха от ВИТИЗ.

- Защо?
- Защото във ВИТИЗ тогава не даваха да се пее, а аз не ги слушах. В един момент им дойде до гуша от мене и ме изгониха и тогава разбрах, че това, което ми остава, е да се занимавам е музиката.

- Тогава на мода са били хитовете на Пол Анка и Елвис Пресли. Тази музика ли пеехте?
- Да, пеех също и на Доменико Модуньо. Но тогава всичко беше много аматьорско, нямаше магнетофони, а каквото чуеш от радиото, каквото запомниш, ако имаш музикална памет, го възпроизвеждаш. По-късно един режисьор ми донесе вкъщи магнетофон и аз научих много песни на Елвис Пресли.

- Как Ви възприемаше публиката тогава по концертите на живо? Беше ли нещо сензационно за времето си такава изява на живо?
- Много голям интерес имаше. Радиото беше направило нещо добро. Беше записало песни в наше изпълнение и ги въртеше. Много хората бяха чували вече нашите гласове и когато ни видеха на живо, имахме голям успех. Много добра реакция от страна на публиката. Аз бях изненадан. Един млад певец не си въобразява, че нещо кой знае какво може да му се случи. Сега може би хората са малко по-други. Но тогава в онези години, 1964-1965 всичко беше на кантар – не се знаеше нищо, кое, как, защо...

- От къде идва тази интересна фамилията?
- Аз съм родом от Пазарджик. Имало е някаква баба Джуна в рода ни, която е била чакракчийка и оттам Джуновите, но от къде е дошло това ГУ отпред, не знам. Аз живея в София от 1945 г. Моят баща на времето, връщайки се от фронта като офицерски състав, са го задържали в София в тогавашната армия. Аз бях 4-годишен, но си го спомням с пагоните. В Пазарджик си ходех лятно време често при баба и дядо.

- Как дойде предложението да запишете първата си авторска песен, на Петър Ступел? Как се раждаше тогава една авторска песен?
- Моят учител по пеене беше Ангел Заберски. Предполагам, че заедно с Петър Ступел, с Атанас Бояджиев, с Бенцион Елиезер - тази плеяда композитори - радиото им е било възложило да напишат нови песни, които да дадат на нас от школата. Така стана и с мен – „Търси се една девойка” по музика на Петър Ступел и по текст на Радой Ралин сигурно е била поръчана.

- Веднага след това турне в България вие започвате концерти зад граница с Лили Иванова. Как стана така, че започнахте работа с нея?
- Още през лятото на 1964 г. ние с Лили участвахме заедно в един концерт, подгрявахме Джейн Сверт и групата „Северните тигри”. Имахме много голям успех, това участие беше като бомба. И след това с Лили веднага участвахме в Белград в една телевизионна програма за няколко дни и така тръгна всичко. Да, много големи приятели бяхме, и сега сме си де...! С Лили ме свърза Лидия Станчева – отговорникът на нашия отдел в Концертна дирекция. Тя беше много добре настроена и към двама ни, много мила жена беше. Тя направи това предложение аз да се присъединя към групата на Лили така почнахме просто - тогава Здравко Радоев беше шеф на оркестъра на Лили. И от следващата година с Лили тръгнахме из целия Съветски съюз, на длъж и шир. Имахме 11 турнета през годините. После стигнахме до Япония, до Турция, докато прекъснахме да работим заедно. Защото все пак омръзва... и тя като по-голяма звезда реши да разчупи нещата, а аз останах сам.

- Чел съм за вашите съвместни концерти в Турция, които са преминавали при голям успех...
- Беше голям фурор. Аз си спомням в това нощно заведение, „Кент”, какъв наплив беше, а успехът на Лили беше умопомрачителен. Турците бяха очаровани от нея, тя беше като малка японска фигурка, наистина имаше много голям успех.

- На какво се дължеше успеха на българската поп музика по онова време из цяла Европа, а и не само?
- В Съветския съюз конкретно едно време имаше страшни бендове. Те свиреха като американци, но самата им система беше такава – музикантите бяха на щат, на заплата. Над тях имаше натиск отгоре, държаха ги изкъсо, нищо че ги правеха заслужили артисти. Тогава там музикалният бизнес не беше така устроен, както е сега в Русия. Сега Филип Киркоров и Алла Пугачова са големи звезди, които разчитат на собствените си ангажименти, за да печелят. Тогава всичко там беше държавно. Артистите бяха държавни, а при нас не беше така. Ние там работехме на хонорари и в очите на руските изпълнители бяхме безумно платени, въпреки че нашето заплащане не беше кой знае колко голямо, не сме имали баснословни хонорари. Техните артисти обаче взимаха по 12 рубли на изява, ако имаха такава извън лимита за месеца, а при нас - 5 или 10 пъти повече. Ние бяхме като частници и гледахме нещата при нас да бъдат по-презентативни, гледахме да се представим много добре, за да си гарантираме следващото турне. Аз пеех половината си репертоар на руски, а другата - на български. И на английски съм пял много, въпреки че от Госконцерт ми правеха страхотни забележки да не пея на английски. Аз му казвам на човека от там: „Как да го изпея това на руски и на български?”, той вика: „Е, да де, аз разбирам, че не може, но е по-добре малко да тушираш нещата!”

- А в България какво беше отношението към англоезичната музика, следяха ли Ви какво пеете, имахте ли лично Вие проблеми?
- Същото отношение беше. Много глоби съм плащал в нашата дирекция, че пея на английски. Просто оставах без хонорар, не ми го даваха, но аз не можех! Песента е известна в цял свят така, по-късно направих някои песни на Том Джоунс и на други изпълнители на български, добре се получиха, но не бяха кой знае колко и хората после като чуеха оригиналите и казваха: „Аааа, това е оная песен, която я пее еди кой си!” Пречеха да се пее на английски, докато сега гледам, че на младите певци никой на прави забележка за нищо. Сега обаче те пеят повече на английски, а като пропеят на български, не се получава. Не са наясно с логическите ударения в текста, а това се учи много.

- Как попаднахте в Оркестър „София”?
- Някъде края на 1969 г., а от 1-ви януари, 1970 г. аз вече бях солист на оркестъра. Паша Христова, Мими Иванова и Мария Нейкова вече бяха там, аз бях четвърти солист. Тогава Николай Арабаджиев толкова ми хареса като аранжор! Бяхме заедно нонстоп две години. Най-хубавите аранжименти ми е направил той, най-хубавите песни съм изпял тогава. Турнетата, които правехме с оркестъра в Съветския съюз бяха много качествени. И момичетата, и аз, и оркестъра бяхме топ, без конкуренция!

- Болезнени ли са спомените за оркестър „София” към днешна дата?
- Те не са болезнени, но си спомням за тези години с много голямо съжаление, че всичко вече е минало, че нищо не може да се върне. Само аз, Димитър Симеонов и Радко Начков – тримата, сме останали живи от този оркестър. Всеки по реда си, какво да правим...

- Трудно ли се връщате към този момент, когато на летище София катастрофирахте на път за Алжир и повечето от вашите колеги загинаха трагично?
- Непрекъснато се връщам, защото този, който не го е преживял и този, който не е бил в нашия бизнес, точно по този начин да му се случи, той никога не може да разбере точно какво става на човек в душата. Колкото и да го разказваш, не е това, което ти си знаеш! Разказваш нещо, е, добре, както и да е, но остатъка, това, което не може да го изкажеш, е непонятно за никого. Минали са толкова години оттогава – това е 21-ви декември, 1971 г. Повече от 35 години, ееее, колко години са, че човек не може да ги сметне, но си го спомням, както сега.

- Този момент ли се оказа превратен в житейски и в професионален план за Вас?
- Да! Докато други казват, че имат възход след това, при мене беше превратно, но надолу!

- Как Вие съумяхте да се запазите психически, какво Ви отне какво Ви костваше?
- Една година не пътувах със самолет, но с Атанас Косев се наложи да отидем в Япония, за да представим песента „Надежда” на фестивал в Токио. Нямаше как и това беше ужас за мен, беше много неприятно.

- По това време ли започнаха да ви наричат българския Том Джоунс?
- Ооо, защо го питаш това?! Не може да ме сравняват с него, защото аз пея песните му на български, а той си ги пее на английски, но може би има нещо друго - начина на звукоизвличане, който съм го възприел от Том Джоунс, защото той пее уникално, както и Елвис Пресли и Енгелберт Хъмпърдинг - това се изпълнители, които си струва да ги чуеш, ама да ги чуеш добре, не така да пееш песните им просто, да ги чуеш къде какво как правят, за да го получат като звук – може би това е било нещото, което е карало хората да ме сравняват.

- Хората са Ви запомнили именно с този оригинален тембър, с тази Ваша идентичност…
- А, запомнили…! Запомнен 5 години и после забравен, защото в България всичко се забравя. Много къса памет е паметта на хората, ужасно къса във всяко едно отношение. Така че какво от това, че сте ме поканили тук да говорим за тези неща?! Хората ще кажат: „Кой беше този? Аааа, добре!” И край, но същественото в пеенето е точно това – много трудно се изгражда всичко, затова аз обичам много Орлин Горанов и Васил Петров – хора, които са минали по този път и са стойностни, които имат отношение към цялата работа. То не е въпроса само ла-ла-ла, а да изпееш нещо така, че да го поднесеш на публиката! Много е трудно това!

- Спомняте ли си как се запознахте с Боян Иванов и Борислав Грънчаров?
- Боян го познавам от преди да бъда певец. Стана случайно, защото за него говореха хората: „Ето това е Боян Иванов!!!” Той ходеше с едно пуловерче по „Раковска” на стъргалото, това е 1958-1959 г., още младо момче. Пееше в бар „Астория” и беше много горд със себе си, беше слаб, много хубаво пееше песните на Пол Анка и на Доменико Модуньо. Беше известен на хората от изявите си в баровете и всички го знаеха. Тогава нямаше още телевизия, само радио! Аз например минавах пред сладкарница „България” и пред отворените витрини гледах вътре в ресторанта как свиреше Сашо Сладура, спомням си и Леа Иванова, и Еди Казасян. А Борислав Грънчаров беше във втория випуск на школата за естрадни певци. Той влезе в нея шест месеца след мене. Оттогава се знаем. Той беше модел, манекен!

- Как се стигна до идеята за вашето трио?
- 1995 г. се роди идеята да тримата да направим нещо като световноизвестните тенори, нещо подобно. А и визуално ние приличаме на тях, така стана - питахме тук-там какво ще стане, ако излезем тримата и ни казваха: „Супер! Много хубаво ще стане!” За първи път се появихме като трио на сцената по повод 75-годишнината на Димитър Ганев и изпяхме песента на Енгелберт Хъмпърдинг „Release me”. Тогава Кольо Кюлджиев каза: „Вижте ги тия Бо-тата!” и така си останахме.

- Ласкае ли ви бенефисният концерт, който колегите ви направиха миналата година?
- Да, дотолкова, доколкото моите колеги правят реверанс към мене, с едно признание! Благодаря им, много е хубаво, но аз никога не съм се стремял към такива неща! Смятал съм, че за такова нещо трябва да си много, много по-голям. Не знам защо... Не че принизявам изявите си и постиженията си в годините, но чак пък толкоз ли...? Понякога човек си задава такива въпроси и затова аз в момента съм в умерен възторг, защото никога не съм мислил, че ще правя нещо подобно сам!  Това, че са решили да го направят мои колеги по този начин, само мога да им се поклоня и да им благодаря на всички!

Интервю на Емил Дилчев