Богдана Карадочева искала да се казва Теола Кара, майка й я гласяла за Юлияна

Корицата на книгата Богдана Карадочева - на 20 и на 30 по 2Теола Кара е артистичният псевдоним, който си измислила Богдана Карадочева за певческата си кариера. Майка й пък искала да я кръсти Юлияна. А заслугата за името на Богдана всъщност е на баща й. С тези разкрития започва автобиографичната книгата на голямата певица „Богдана на 20 и на 30 х 2”, която от днес е на пазара от издателска къща „Жанет 45”. Освен любопитни откровения, в томчето има и някои от най-добрите стихове на изпълнителката на „Иване, Иване”, както и фотогалерия със снимки, които показва за първи път. Сред тях е и първият й концертен афиш, в който все още се води Богдана Иванова.
„БГ естрада” по случая своя 5-ти рожден ден днес ви предоставя ексклузивен откъс от началото на книгата „Богдана на 20 и на 30 х 2”, чийто редактор е неповторимата поетеса Маргарита Петкова.

Родена съм в най-горещия ден на един юли преди много, много години, в клиниката на ул. „Шейново", около 4 часа сутринта. След трийсет и шест часови мъки на моята майка, съм се появила на света седалищно, така че първата ми среща с живота е била наопаки. Когато мама разбрала, че има момиченце, си казала „Юлияна се роди!", защото е харесвала името, а и съм се родила през юли. Но само след два часа баща ми отрупал стаята с цветя и донесъл огромна торта с надпис „Честита Богдана!" - името на неговата майка - и оттогава все съм си Богдана. Като малка не си харесвах името и исках да се казвам Теолин - Богдана на старофренски, както твърдеше любимият ми учител по френски г-н Белчев. Даже си бях измислила псевдоним, като стана певица да се казвам Теола Кара. Сега обичам името си и мисля, че в него има музика и характер.
Невероятно е колко много неща си спомням от най-ранна възраст. Помня две рокли на мама, едни зелени лъвове, изтъкани в килима, чиито бели ресни с наслада разрошвах една минута след като бяха грижливо сресани, една картина с обърната лодка в тъмното бурно море, която много ме плашеше, една грамадна украсена елха и една къща, пълна с хора, и всичките високи, или така ми се е виждало от четири-петгодишната ми висота. Хора и музика по всяко време. Нямам спомен на масата да сме седнали четиримата - баща ми, мама, брат ми и аз. Май никога не се е и случвало. Масата винаги беше наредена. Помня белите покривки и леля Донка - една жена, която уж помагаше вкъщи, но всъщност май си беше господарката, защото тя решаваше кога ще се чисти, кога и какво ще се готви и доста често се представяше за самата г-жа Карадочева. Командореше брат ми и мен и през ден ни водеше в Мавзолея. Татко носеше винаги снежнобели ризи, с избродирани бели буквички „ИК". Леля Донка с любов мърмореше: „Не може г-н Ваньо да сменя по три пъти на ден ризи...". Тя остана с него до края. Баща ми е имал голям елегантен магазин за кожи на „Алабин" и някакво производство ли, предприятие ли, което някои наричат фабрика, ама за мен фабрика е нещо голямо като Захарната, а с татко са работели двайсетина души, които са обработвали кожите, крояли и шиели палта и наметки, две продавачки в магазина, счетоводител и една божествено красива манекенка, която се оженва за войник от английската мисия - той се оказва син на губернатора на Филипините - и тази наша Любета става една от най-коментираните жени в световната преса.
Баща ми беше бохем. Имаше безброй приятели - все първи. Обичаше много гости, но никога не изпи повече от половин чаша вино. Беше луд за музика. Имаше над 4000 плочи симфонична и оперна музика, между които и плочи-майки с Карузо, Джили, Тосканини... През няколко месеца идваше един възрастен господин, който подреждаше плочите по номера и правеше каталог, за да се намери лесно търсената музика. Татко беше толкова музикален, че негови приятели музиканти си правеха експерименти: пускаха някоя плоча зад гърба му и го питаха какво е това. След осем такта той казваше примерно: „Григ, опус еди-кой си..." Беше невероятен. След концерт или оперен спектакъл довеждаше вкъщи певците и музикантите. Слушаха музика и си говореха.
Имахме една камина, която топлеше хола и стаите и през решетките любопитно подслушвах - даже понякога се намесвах в разговора, за което получавах дръпване на ухото. Бой никога не съм яла. Ама гостите бяха наистина интересни - Елена Николай, Тодор Мазаров, Саша Попов и много други български и чужди певци и музиканти, чиито имена не помня. Свирех на пиано с неудоволствие. Когато два пъти в седмицата идваше учителката г-жа Винарова, се чудех какви истории да измислям, за да не свиря - ту ме болеше коляното, ту главата, или й разказвах как съм срещнала на улицата жена с огромна сламена розова шапка. Мама казваше: „Г-жа Винарова, кой ходи сега с шапки? Не й обръщайте внимание на тази малка фантазьорка!". След като г-жа Винарова си тръгваше, брат ми, който е с година и четири месеца по-малък от мен и още не беше започнал да взима уроци, сядаше на пианото и изсвирваше брилянтно всичките ми упражнения... Боже, като че ли никога не е било! Това са само няколкото спокойни и щастливи години на моето семейство - златните години.
Първо мама и баща ми се разделиха. Познавах леля Елена, леля Соня, Магда, Лора, Жени, Рози и още няколко лели и каки, и чичо Павел. Е, разведоха се. Мама се омъжи за чичо Павел, а татко никога не се ожени повторно. Нямаше време, горкият... Отидохме да живеем с мама и чичо Павел в един апартамент под наем, където в едната стая живееше някаква баба - непозната глуха баба, която вършеше всичко под себе си, разхождайки се. Беше отвратително. Мама ходеше с парцали и запушен с ръка нос. Чичо Павел (френски възпитаник, завършил в Гренобъл, доктор по международно право и син на Александър Христов - съдия и заместник-председател на Парламента до 1936 г.) го викаха непрекъснато в милицията да го унижават и плашат. Имаше някаква заповед, че милиционерите могат да те приберат след шест часа сутринта. Брат ми и мен ни будеха в пет да се измием, закусим и мълчим, без да шукнем до седем, че ако дойдат да го арестуват, все едно няма никой. Безумие! Чак до 1969 г. го изселваха за всеки Първи май и Девети септември, за да не „пречи" на манифестациите. Пращаха го няколко пъти в лагери, все към Силистра. Двамата с мама правеха мартеници, копчета, синджири. Чичо Павел отключваше работилницата в зори и работеше до тъмно. В работата си ходеше с ватенка и погрешка му бяха дали орден „Червено знаме" за трудови заслуги, а вечер обличаше костюм, ушит при Моксата и обуваше най-лъснатите обувки „Бали". Когато веднъж се върна от поредния лагер, започнаха работа в едно ателие към СБХ. Рисуваха някакви дървени овчари с ямурлуци, в които се слагаха мускалчета с розово масло. Кич, но кой можеше да избира! Павел стана ръководител на бригадата и отделно работеше на шприц. А бригадата се състоеше все от „неблагонадеждни", както ги наричаха - Любчо Поповски, Боцо Бочаров, Христо Пенев и други интелигентни и образовани хора, завършили в Германия, Италия, Франция, както и съпруги на „неблагонадеждни" - Маня Бижева, Цуца Томан, Мими Велчева и още седем-осем красиви и умни жени. Бяха много сладки! Ядяха хляб и сирене, но винаги на колосани салфетки...
Както и мама. Слагаше колосана покривка, най-хубавите, останали след безброй премествания прибори и чинии, и казваше: „Днес има супа от картофки". За мен и брат ми да живеем с глухата съквартирантка беше невъзможно и ни изпратиха при баба ми на ул. „Цар Асен" и „Узунджовска". Боже, колко беше хубаво при баба! Беше весело. Баба ми - една истинска Султана: властна, честна, достойна, енергична, синеока и усмихната. Дядо ми - малко намръщен и суров, едър, с огромни ръце, които повдигаха брат ми и мен като перца. И вуйчо ми - млад и красив, студент във ВИТИЗ, с много приятели, които се смееха, изпращаха се цели нощи и пееха. Имаше един сладур, Пепо Симеонов, който с пълно гърло все се опитваше да изпее арията на Херцога от „Риголето", но по-фалшиво пеене не съм чувала. Правеха театър, маскираха се, гримираха се - абе, голям купон! Баба ми се забавляваше страхотно и помагаше на щуротиите им. Често вуйчо ми се прибираше късно и баба, след като му е сервирала вечерята, му казваше: „Пепе, моля ти се, мама, детето (т.е. аз) днес го боля главичката и не можа да си напише домашното. Ще й развиеш ли една темичка за Вапцаров...". Вуйчо ми изскърцваше със зъби, а аз треперех от страх, завита под юргана, правейки се, че спя дълбоко. И той, горкичкият, развиваше темички, рисуваше карти по география и ковеше кутии по трудово... Страшно готин! Обичам го.
Веднъж в училище трябваше да оплетем шал, ама шал, широк 10 см и дълъг докъдето ти стигне преждата. Баба ми заплете едно червено кълбо и отиде да си върши работата. Честна дума, плетох усърдно шест часа, а шалът не помръдваше и с милиметър. Оказа се, че аз само съм прехвърляла бримките от едната игла на другата. Баба побесня! „Не те е срам, момиче било това! Никой няма да те вземе! Цял живот ще ходиш сама по улиците като Калина..." Коя беше тая Калина не знам, но винаги, щом станеше дума за нещо лошо, баба все викаше „като Калина"...
След известно време вуйчо ми се ожени за Люси Чешмеджиева - едно хубаво момиче с огромни тъмни очи. Учеше пеене в Консерваторията и току-що беше завършила снимките във филма „А бяхме млади". След няколко месеца се роди синът им Ивайло - сладко, бъбриво момченце, което мъкнех с количката по градинките да търся един Митко от нашето училище, когото си бях харесала. Бях в шести клас, а Митко остана да повтаря седми и баща му го преби на улицата пред влюбените ми очи. От мъка едва добутах количката с бебето до вкъщи. Днес Ивайло е важен директор на спортна телевизия. По-късно се роди и дъщерята на вуйчо ми, Милена - едно изящно момиче, което стана балерина. Ожени се за холандеца Рубен - добро и симпатично момче. Станах им кума, както съм и кръстница на Милена, която изведнъж пропя, завърши Консерватория в Маастрихт и сега е страхотна оперна певица.