Богдана Карадочева: Само характера не съм си променяла

Корицата на книгата Богдана Карадочева - на 20 и на 30 по 2- Богдана, излезе биографичната ви книга „На 20 и на 20 х 2”. Имате такъв богат житейски и творчески опит, който сте събрали само в стотина страници. Защо така?
- Можех още много да пиша, обаче паметта е нещо много странно – появява се на различни етапи от живота. Реших да кажа истината – това, което си спомням. Ако бях задълбала много, можех да напиша книга като на Толостой „Война и мир”. Но аз не исках това. Исках да мина през спомените си и да споделя това, което най-силно ме е докоснало. Сега се сещам, че пропускам и други неща, но една книга може да се пише цял живот.

- Поне има какво да напишете и в том 2.
- Е, не. Аз нямам самочувствие на писател. Това не е роман. Това са събрани мои спомени. Имам интересни срещи с интересни хора, интересни преживявания, интересни турнета, детството ми е било особено, но нямам претенции за писател. Трябва да съм луда, за да имам такива претенции.

- Не открих в книгата почти никакви любопитни истории около създаването на песните ви, а толкова много от тях продължават да се пеят и днес.
- Аз съм писала, че песните се правят с любов, с талант. Това е процес, който ми е бил ежедневие и даже не съм сметнала, че трябва да го описвам с подробности. Освен това, всяка песен се прави по различен начин. Има песни, които стават веднага, други никога не стават. Има и такива, на които не разчиташ, пък става хит. Ако имаше рецепта, всеки щеше да прави хитове.

- Малко хора знаят, че „Сбогом, моя любов” на Васил Найденов е записана първо от вас. Както „Биле разделно” на Борислав Грънчаров и други песни, станали известни повече в изпълнение на ваши колеги.
- За филма изпях „Сбогом, моя любов” в малко по-друг вариант. Васко я направи по-ударна, докато моето изпълнение беше по-леко.

- Какво липсваше на вашите версии, за да станат такива хитове?
- Васко промени и текста леко. Но ние не търсехме да стане хит тогава, а да отговаря на сцената във филма. Търсеше се атмосфера. А пък „Биле разделно” никога не е била много моя песен. Но това не е интересно.

- А кое е интересното?
- Зависи. Много хора са прочели книгата и на всеки различни неща са му направили впечатление. Общо взето се харесва. Хората, които ме познават, казват „Бе така хубаво си го разказала, все едно сме на масата”.

- То сигурно и така е било – седяли сте на масата и Маргарита Петкова е записвала спомените ви.
- Процесът не беше такъв. Една моя приятелка ми подари тефтер, страниците на който отстрани са златни. И ми каза: „Пожелавам ти да напишеш нещо”. Аз я питах какво да напиша. „Почни от детството си”, отвърна тя. Започнах да пиша и един ден показвам на Стефан какво съм написала. Той каза „Издай ги”. За мен беше абсолютна глупост да издам такова нещо. Сега се чувствам малко неловко, защото нямам тази сила, която имам, когато става въпрос за песни. Но пък им харесва на хората, казват, че е истинска.

- На един дъх се чете.
- Тя и на един дъх е написана. После дадох на Маргарита Петкова да я напише на компютър, защото аз не мога. На компютър знам само белот да играя.

- Жълтата преса веднага подхвана признанието ви, че Стефан Димитров ви изневерява.
- Фактът, че го казвам, го казвам с намигване. Аз не говоря сериозно за такива неща, за драми не се говори в книгата. Мъжът си е друго животно – на него не можеш да имаш такова доверие, каквото на приятелките си.

- Но започнаха да търсят с кого ви е изневерявал.
- Нека да ги намерят. Това е малко закачка. Насериозно пишат ли се такива работи? Като не я разбират, какво да направя. Това ли разбраха от цялата книга?

- Със Силва Зурлева – шефката на Нова телевизия имал връзка цели 5 години.
- Не съм го чувала това. Моят вуйчо в момента не е добре. Отидох в Токуда да го видя и веднага написаха, че съм тежко болна от сърце.  Много са зли. Аз чета световна преса, гледам други телевизии. Винаги има закачка със звезди, но такава злоба като тука няма никъде. Чакат да се случи нещо лошо, за да кажат нещо за някой известен. Голяма простотия. А не знаят, че по този начин вредят на себе си.

- В последно време с някои ваши колеги се случват подобни неща. От тая злоба в хората ли се получава така?
- Моите колеги си имат болести от години, някои от тях са на възраст вече. Като при всички хора, те не са по-различни. Става дума за човешки съдби. Не може да се пише така.

- Да успокоим хората, че сърцето ви е наред.
- Преди години бяха писали, че съм мъртвопияна в крайградската си къща. Първо нямам такава къща, второ не пия алкохол. Ходя във фризьорски салони, бях и на морето скоро, говоря си с хората и те самите признават, че вече не вярват на такива писания. Благодаря на Господ, добре съм със здравето. Кашлям леко, хремава съм. На морето имаше вирус и всички се разболяхме.

- Останах с впечатление от книгата, че сте се скарали с Боян Иванов след дългогодишно приятелство.
- Няма такова нещо. Не четете внимателно. Да кажеш, че любимия ти приятел се е превърнал в Сърдитко-Петко, това е любов. Ние се чуваме по 10 пъти на ден. Как не го схващате? Пиша, че се караме за това колко джоджан се слага в манджата. Това са си наши закачки, ние така си говорим цял живот.

- За Емил Димитров сте отделили доста място.
- Много голяма част от живота ми е той. Много сме се обичали.

- Остана ли нещо, което остана скрито от публиката за него? През декември се навършват 70 години от рождението му.
- Не, той беше като мене – на показ. Никога не е имал тайни, не е правил нещо скрито. Той беше много отворен човек, свестен, истински, добър.

- Васил Найденов също е главен герой в книгата. И той стана вече на 60 години.
- Какво значение има това? Шарл Азнавур е на 86 години и всяка година прави 20 дни в зала Олимпия в Париж по два концерта дневно. Залата е препълнена с млади хора. Единствената държава, в която се говори за години, е България. Няма стари, няма млади. Интересува ли се някой Леонардо Да Винчи на колко години е нарисувал Мона Лиза? Или Бетовен на колко години е написал „Еройка”? Няма никакво значение. Важното е да твориш. Аз обичам млади хора, но талантливи. Човек трябва да има стремеж, дух, сила, да се бори да успее. Васил е страхотен. Сега бяхме заедно на море, имахме и концерт във Варна. После имах представяне на книгата в Бургас, той пееше в един пиано-бар и дойде. Ами той е невероятен – два часа и половина ги държа на крака, а бяха само млади хора там. Той е личност в творчеството си, което рядко се среща.

- Много хора ще научат от мемоарите ви, че той е започнал като пианист във вашия оркестър преди да стане известен. Разказвате за едно турне в Канада...
- Той не беше още Васил Найденов, беше Васко пианиста. Даже се мъчех да си спомня какво пееше тогава, защото на тези концерти изпълняваше и по две песни. Исках да го питам преди да завърша книгата, но забравих.

- Интересна е историята за бананите.
- Да, беше голям цирк. Той беше казал „Дайте ми банани за тези пари” и те му дадоха 260 кг банани. Едни огромни кашони в стаята. Не успяхме да ги изядем, целия хотел миришеше на ферментирали банани отвратително.

- Част от книгата е стихосбирка.
- Това са текстове за песни, които съм написала. Ерато – музата на поезията не ме посещава. Аз мога да напиша текст по музика. Защото съм музикална, имам опит, обичам поезията, а това не е поезия. Поетът получава нещо свише, а аз не. Забавлявам се с думите. Много поети ми харесват текстовете. Но много е глупаво човек да се взима насериозно. Малко трябва да гледаш отгоре на живота, иначе е безинтересно.

- Как се променихте през годините – на 20, на 30, че и по две вече?
- Имам приятели от 16-годишна възраст, които са ми останали досега. Била съм и по-дебела, и по-слаба, червенокоса, руса, черна... много важно. Видът съм си променяла – тъмно червило, светло червило. Но на сцената винаги съм облечена в черно. За мен винаги е било по-важно какво пееш, текстовете дали стигат до хората. Другото не е важно. Характерът почти не съм си променила. Много обичам приятелите си, винаги в дома ми има много хора, била съм искрена с тях, говорила съм си за всичко с тях. Много са важни проверените приятели през годините. Вярвам в това.

- Каква е формулата да запазите хората около себе си за толкова време, защото в днешно време почти вече не се завързват истински приятелства?
- Любов. Да ги обичаш и да им прощаваш. Много е важно, човек да знае да прощава. Както искаме Бог да ни прости, така и ние трябва да прощаваме. Даже се казва, че трябва 7 пъти по 70 да се прощава. Ако някой някога е бил крив, не е бил в настроение, го забравям, защото са важни генералните неща, другите, дребните неща – не. Моят син например, също има приятели, с които са заедно от деца. То е въпрос на характер. Брат ми също.

- Казахте, че обичате млади. А помагате ли на младите в музиката?
- Никой не иска. За разлика от нас навремето. Людмил Георгиев, Мишо Ваклинов, Вили Казасян – бяха по-големи от нас и ходехме да ги слушаме с такъв интерес. Те имаха история, биография. А сега младите са малко сбъркани. Има и много талантливи, но много си вярват. Мислят си, че сами могат да си напишат текста на песента. То трябва да имаш душичка за тая работа, да си посветиш живота и да знаеш, че това ти е съдбата.

- Проблем ли е че имитират западните звезди?
- Не, това не е проблем, ако ги имитират стилово. Ако вземат моделите като готови матрици, тогава вече не се добре.

- Не сте ли правили опит да помогнете на някой?
- Имаше едно момиче, което много харесвам – известна млада певица. Казах й, че искам Стефан да й напише песен. Дадох й телефона, тя въобще не се обади. Това е все едно на мен някой да ми каже, че Пол Маккартни ще ми напише песен. Оказа се, че нея това не я интересува. Много странно.

- Да не си е помислила, че ще й иска много пари за песента?
- Той никога нямаше да й поиска. Той не взима пари за това. Сега, ако му поръчат чалга песен, може и да поиска.

- След книгата да очакваме ли и голям ваш концерт?
- Не, няма да правя. За мен такъв концерт се прави с голям симфонично-естраден оркестър, с осветление, с вокални групи. За такова нещо пари няма. Иначе другото е ментак работа. За българските певци като че ли няма спонсори, за съжаление.

- Кога ще е промоцията на мемоарите ви в София?
- На 14 септември 2010 в София лайф клуб – в подлеза на НДК, от 18 ч. Ще поканя всички герои от книгата – те са много, не знам дали ще успеят да дойдат. Коцето Казански например беше тука, но преди седмица си замина за Франция.

Интервю на Лео Богдановски за вестник "Телеграф"