Богдана Карадочева: Всеки артист бе като малък завод, защо да не иска пенсия

Корицата на книгата Богдана Карадочева - на 20 и на 30 по 2- На колко години е Богдана Карадочева - на 20, на 30 по 2 или на няколко по 10?
- На 18 съм - по дух. Ще цитирам баба си, тя казваше: обичам по същия начин, вълнувам се по същия начин, само черупката остарява. Част от мен сигурно е и на 10 - защото съм запазила и детето в себе си. Разбира се, има и опит, и мъдрост от 30-те по 2. Но съм също толкова щурава, колкото на 18 - готова съм винаги за приключения, за купони.

- Кое е последното приключение, което ви се случи? Написването на книгата или някое пътешествие?
- Напоследък не обичам много да пътувам. Не ме привличат екзотичните страни, ходила съм на доста места по света, а и винаги ме е било страх да летя със самолет. Може би в това отношение имат значение годините. А и по пътищата е неприятно, катастрофи...

- Но камион смаза момиче на стотина метра от дома ви преди няколко дни?
- Ужасно нещо. Говорех с моя приятелка, която живее на кръстовището на бул. "Витоша" и "Патриарх Евтимий" и тя изведнъж започна да пищи и затвори. След няколко минути ми звънна отново и ми каза какво е видяла от балкона си. Трагична съдба! Всички сме в ръцете на Господ. Политиката, която е много важна част от живота ни, е нанесла огромни щети на хората - например със забраната да се вярва в Бог. Всички тези мутри, убийци, зли същества откъде дойдоха у нас? От това, че нямат страх от нищо - и най-вече от Бог.

- Следите ли още какво се случва в политиката?
- Много по-малко.

- Притеснявате ли се сините да не спрат да подкрепят ГЕРБ и да се почне с разводите?
- Не мисля, имат спорове по някои въпроси, но не виждам някакви скандали. Аз съм оптимист, винаги вярвам, че нещата ще се оправят. Злато ще открием, петрол - все нещо хубаво ще дойде. Не може без надежда. Само хората да станат малко по-добри. Последната ми песен е, че всеки в сърцето носи доброто, защото се ражда да бъде човек. Лошото е, че хората са много апатични. Факт е, че България вече не е същата. Но ние не знаем какво всъщност искаме да стане, за да сме доволни.

- Може би да живеем в държава, в която не се налага звездите да се молят за пенсии?
- Никой не се моли. Ние просто търсим правата си. Трудили сме се години наред - аз например от 15-годишна съм на сцената. Целият си живот сме посветили на тази професия, която е доста тежка и сложна. И като всички други гилдии търсим правата си на граждани на държавата. Много от колегите вече са болни, в затруднено положение, без доходи. Несправедливо е към цялата общност. Някои казват - те взимаха много пари. Получавахме не като някои сега, както пише по вестниците, по 20-30 000 лв. хонорар, а по 8, 12, 30 лв. И си купувахме сами апаратурата, шиехме си дрехите - това ни беше животът. Парадокс е, че документите ни били изгорели, после се наводнили, докато ги гаси пожарната, обаче на всички други - секретарки, партийни секретари, директори и т.н. пенсиите са осигурени. Техните документи не са ли горели и плували?

- Добре, но чрез ордени ли трябва да се реши проблемът?
- Ако това е формата, защо не? Истината е, че сме доста обнадеждени в гилдията. Важно е обаче хората да знаят истината - всеки от нас артистите беше един малък завод, който носеше огромни печалби на държавата.

- Но сега пропуска плащането на данъци. И за Васил Найденов излязоха цифри.
- Точно за рождения му ден, не можаха да почакат два дни! Сигурна съм, че може и да е пропуснал някое участие, но чак пък толкова... Артистът е артист не само на сцената. Не знам как да го обясня - забравяме да си платим джиесемите, мозъкът ти е ангажиран с други неща. Хората едва ли си дават сметка какво всъщност е появяването на сцена. И то - когато публиката очаква да я развълнуваш, да я забавляваш и да я накараш да мисли. Трябва да си изключително концентриран след хилядите километри, които си минал. Да изглеждаш добре, да си в кондиция, да пееш чисто, да мислиш за текста... След сцена сме като изцедена гъба.

- Коя публика ви се стори по-интересна - на песните или на книгата?
- Обичам всяка публика, не я деля. Обичам да гледам очите на хората, не харесвам тъмна сцена.

- Какво ви питаха най-често на срещите във Варна и Бургас?
- Защо съм написала книгата, много искаха да им разказвам за Емил Димитров, не го забравят, за внука...

- На вас ли прилича Дими?
- На баща си. Луда глава е, на година и нещо вече има цицина на челото. Носи много емоции.

- А футболът - носи ли ви все така много емоции?
- Само се ядосвам, направо спрях да гледам, за да не си развалям настроението. И във футбола ни е като на много други места в държавата - не се отнасят сериозно към работата си. Не може да си футболист и да се тътриш по терена. Да се влачиш по "Уембли" е все едно да те мързи да си отвориш устата в "Олимпия". Човек трябва да е готов да умре, да се раздаде докрай на такава велика сцена или стадион. Да отвори сърцето си, да вложи енергията си, силите си, хъса в името на успеха... Отговорността е същата, но тя липсва на много нива в държавата.

- Догодина предстоят избори - готова ли сте пак да пеете за сините?
- Разбира се, ако ме поканят, ако има нужда от мен - веднага.
 
Интервю на Юлиана Ончева за вестник „Стандарт”