Бисер Киров: Аз наистина съм динозавър

Бисер Киров- Приключи ли вашата мисия в Москва, г-н Киров?
- Завърши през юли миналата година. След това останах като посланик на добра воля – една куртоазна длъжност, от която нищо не получавам, но ми дава рамо в общуването, защото е защитена от министерството на външните работи.

- Срещу вас имаше кампания и обвинения в злоупотреби. Как приключи проверката на Вежди Рашидов?
- Много отдавна не ме засягат абсолютно никаква абсурдна клюка. Никога не съм се занимавал с финанси на посолство или на която и да е друга институция там. Живея в Русия 17 години. Нямам зад гърба си абсолютно никакъв злополучен случай.

- Как живеете сега?
- Живея в посолството в Москва, имам апартамент, който плащам. До миналата година съпругата ми Митка беше с мен. Сега тя е тук, защото четири години оставихме България доста безгрижовно. Но човек се чувства удобно там, както казват руснаците, „где встребоват” – където е необходимо.

- Миналата година дъщеря ви Венциноса проби у нас в киното?
- Проби е силно казано. Дъщеря ми имаше инцидентно участие в един филм („Свещена светлина” – бел. ред.) заедно със съпруга си. Въобще не смята да става актриса. Тя е юрист, който се занимава с продуценство, гледа детето си. В момента и двамата със сина ми са в Германия. Заведодох ги през 1991 година и те останаха.

- Шапката ви е запазена марка. Тази, която носите сега, каква е?
- О, не ме питайте! Шапката ми е много скъп спомен. Първата ми я подари Дийн Рид в Прага. Излизайки от хотела, в който имаше представяне на филма „Хей, каубой”, той ме догони и ми даде своята шапка, с която се е  снимал. Следващата година се връщам в Германия и в Братислава чувам, че Дийн Рийд е умрял. Кой знае защо отзад в колата ми стоеше тази шапка. Имах концерт, сложих я и изпях „Гуантанамера”, песен, която сме изпълнявали заедно. Народът се разрева и аз си казах: „Какво по-хубаво да имам спомен от един човек, който си е отишъл”. После я подарих на Алла Пугачова за музея на попмузиката в Москва и досега си стои там. От тогава съм имал стотици шапки.

- Учил сте инженерство, после журналистика, а влизате в абсолютно нов за 60-те години жанр - естрадата. Как родителите ви, които са били дълбоко набожни,  приеха това?
- Тончо Русев казал по този повод, че съм бил отлъчен от дома си. Не съм бил отлъчен, но баща ми, който беше пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден в България, остана много огорчен. Той смяташе, че моята публична изява по някакъв начин омаловажава неговото възпитание и старание. Бях умно дете и отличен ученик, но с годините, след като започнах да пея, той прозря, че това всъщност е едно продължение на неговата мисия. Ние сме трима сина. Средният ми брат, Апостол, е лекар, който се занимава с търговия. Малкият - Цвети е художник и сега се занимава с полиграфия. Всички те бяха по някакъв начин свързани с мен и моята концертна дейност. Татко почина през 1977 година, погребани са в Чокманово, нашето потомствено село. Там имаме 200-годишна къща, връщаме се всяка година.

- Защо са ви кръстили Бисер?
- Трябвало е да се наричам Никола, моя дядо се казва така. Роден съм на 4 септември 1942 година. Моята леля от Пловдив пристига при майка ми Венциноса и казва: „Венце, сънувах един сън, бебето се нарича Бисер и ще има ореол.”  Това е било безумно уникално име за онова време. И когато преди пет години бях кръстен в руската православна църква, си избрах моето християнко име - Никола.

- Промени ли ви онази катастрофа през 1981-а, когато БТА ви обяви за умрял?
- Категорично. В живота такива страдания винаги са вододелни. Човек минава от другата страна. Това е безумие - един таксиметров шофьор ме уби. 7 дни бях в кома, и други 56 в реанимацията в Пирогов. Но да не влизаме в подробности. Има неща, които можеш да преглътнеш, а други не. Тогава  повярвах, че има добри хора. И досега обичам лекарите, които са ме спасили. Случайно срещнах преди седмица проф. Янакиев на летището – първият, който беше до мен. А с проф. Милан Миланов и до днес сме чудесни приятели. Той е гениален лекар.

- Просълзихте се!
- Това е едно вечно възпоменание за спасение. И знак, че щом си оцелял, имаш какво да правиш по-нататък. Не си случайно тук.

- Поддържате ли връзка с певците от бившия соцлагер и специално от Германия, където имахте голяма кариера?
- Винаги съм казвал, че съм експортен продукт. Още в началото на 70-те години разбрах, че няма какво да правя в България. Всеки си избира място, където да битува. Аз бях най-известният българин в ГДР, бях най-известният българин в Куба, колкото и да някои други да имат такива претенции. В момента според медиите съм най-известният българин в Русия. Това не го казвам от самохвалство, но човек не може да не бъде доволен, че изкуството, с което общува с хората, е толкова универсално, че може да ги накара да го заобичат. В Русия абсолютно нищо не се е променило и може би затова моите 300 милиона почитатели все още очакват да чуят Бисер Киров.

- Обижда ли ви това, че доста от младите тук не ви познават и може би гледат на вас като на динозавър?
- Аз наистина съм динозавър и в това не виждам нищо лошо, защото всяка ера си има своите герои. Не искам да бъда герой на сегашното време, което е с други цели, с други идеали. Макар че ми харесва. Радвам се на младите певци. Скоро се срещнах с Орлин Павлов, който е син на мой съученик. Младите имат ново усещане към света. Човек не може да бъде вечен герой.

- Все още ли звучите в Русия и в Германия?
- Във всеки сборник, който излизе в бившата ГДР, има поне по 2-3 мои песни. Влизам в стоте златни хита на ГДР с 4 песни, което никак не е малко. Имам над 4 хиляди концерта, плочите са ми над 8 милиона. Но това е нищо – за една Русия е капка в морето. Записал съм над 800 песни на немски, руски, испански, от тях мои авторски са 300. Те не звучат никъде тук. Това е също парадокс. Човек трябва да си купи радио, за да го пускат. Това не ме огорчава. Талантливото, яркото, може да мине оттатък времето.

- Защо не направите голям концерт у нас? Кичка Бодурова всяка година пълни зала 1 на НДК. 
- Кичка е чудесно момиче. Тя е бивша вокалистка при мен. Много от певиците са пели като беквокали – Катя Филипова, Маргарита Хранова, Стефка Оникян. Васил Найденов ми е бил кийдбордист и трети глас. Аз съм всеизвестна фабрика на звезди. Догодина правя 70 години. Ако Господ ми даде здраве и сили, ще направя един концерт и тук. Но не смятам, че един ретроспективен концерт трябва да бъде панахида, затова не бих качил тези хора на сцената.

- Лили Иванова в своите мемоари се изказва доста не ласкаво за вас.
- Не съм й чел мемоарите. Всеки има право на мнение. Чукнете Лили Иванова на немски и ще видите коя е тя в Германия. Винаги съм изпитвал страх, че с годините човек трябва да бъде много внимателен. Моля се на Господ да ме избави от измененията, които неминуемо идват свъзрастта

- Какво ви огорчава всеки път, когато се връщате у нас?
- Избягвам да говоря за много неща, които огорчават, защото от разстояние човек се чувства много повече съпричастен с това, което става в България. Тук хората повече получават рани, отколкото обща представа за това, което става. Нашият преход продължи твърде дълго. Той мина през своя романтичен период, и през този на тежка омраза един към друг. Всеки път на кормилото заставаше някой новак, който се учеше да го държи. Сега ми се струва, че трябва да имаме вече друг президент и тази романтика, която виждам във всичкитези нови кандидатури, дълбоко ме притеснява. Трябва ни навигатор, който да дава стратегии и да намира решения. Човек с капитал, който е стъпил на краката си е реализиран, има зад себе си успешен път. Сигурно ще ви изненадам, но ако утре кажат, че събират инициативен комитет за Валентин Златев, бих се подписал.

- Бихте ли влязъл в политиката?
- Никога! Аз още не съм направил своя прощален концерт и ще пея дотогава, докато намеря най-малката причина да не го правя.

Интервю на Людмила Първанова за „Галерия”